— Хей, Дик — ставай.
Разтърсих се, за да се събудя, и опитах да се ориентирам. Погледнах часовника си. Беше почти 11:00.
— Къде сме?
— Близо до Сангчали — отговори Араз иззад една мъгла от гъст, лютив цигарен дим, сякаш името значеше нещо за мен.
Ашли посочи на изток.
— Виж там…
Ръката й сочеше напред и надясно, където черен дим се издигаше от нещо зад обраслите дюни между шосето и Каспийско море.
Аз махнах към черния дим.
— Какво има там?
— Стара руска военновъздушна база — каза Араз. — Сега е изоставена. Празна.
Огледах пътя пред нас. На около половин километър забелязах знак за отклоняване от пътя, поставен на дървен кол. Главният път беше блокиран от две големи купчини трупи и към тях беше прикачен международният знак за пътностроителни работи. По черните камънаци на пътя имаше забити горящи факли. Една стрелка сочеше надясно и водеше трафика към морето.
— Мисля, че трябва да тръгнем натам.
— Но това е пътят към базата, а не към Баку. — Араз се почеса по главата. — Не беше така, когато идвах насам, полковник Дики.
— Не беше така и когато двамата с Гроган съпровождахме лимузините насам — добави Ашли. — И това беше преди два-три часа, след като е преминал Араз.
Малката червена лампичка в главата ми светна — онази, зад лайнарометъра и путкодетектора — и почна да мига като луда. Косата на врата ми застана право нагоре.
Не възнамерявах да карам на сляпо по този шибан път. В никакъв случай.
— Отбий. Ще огледаме, преди да правим каквото и да е.
Хората на Араз отстраниха барикадата и изгасиха факлите. След това наклякахме до пътя, докато Араз нарисува с пръчка груба скица на летището върху прашния банкет. Нарисува пътя, на който се намирахме. След това дългата писта, която вървеше успоредно с него. После тесния неасфалтиран служебен път, който водеше за летището и имаше Г-образна форма, като от юг към летището водеше само един половинкилометров път. Втори, малко по-дълъг Г-образен път водеше за летището от север.
Взех на заем пръчката за показалка.
Докато говорех, Ашли превеждаше.
— Ти иди там — посочих северния път — и се насочи към летището. Аз ще тръгна по южния път.
Посочих в онази част, където северният път правеше завой на деветдесет градуса.
— Ето в тази точка трябва да се внимава — казах.
Араз погледна към Ашли и кимна. Пръстът му проследи кривата.
— Лошо място за засада? — запита.
Двамата с Ашли кимнахме едновременно. След това тя изстреля тридесетсекунден картечен залп на азербайджански, а ръцете й говореха дори по-бързо от устата. Когато свърши, Араз погледна към своите хора. Те всички поклатиха глави в знак на съгласие и взеха да си говорят, продължавайки стрелбата, започната от Ашли.
— Какво им каза?
— Казах, че е много по-ефективно да се прави засада на завой, отколкото на прав път. Първо, можеш да използваш две посоки за стрелба. Второ, казах им, че е нормално да забавиш скорост на завой, което осигурява повече време за убиване на враговете, и затова трябва да се внимава много, когато приближават завоя.
— Добре — да се захващаме за работа.
Бързо разопаковахме достатъчно снаряжение за контразасада. Нод провери дали работят радиопредавателите ни.
Аз огледах войската, с която разполагах.
— Бумеранг, вземи седем души със себе си и всички азербайджанци.
Дългият пръст на Бумеранга посочи Мустанга, Бъч, Цирея, Чука, Ранди, Копача и Найджъл.
— Вие, пичове, идвате с мен.
— Това означава, че аз трябва да ида с него — каза Ашли и посочи Бумеранга. — В случай че му трябва превод.
— Нямам нищо против — казах.
— Ще ми трябва оръжие.
Откачих тактическия си кобур с моя пистолет „USP-9“, три торбички с резервни пълнители и й ги подадох.
— Иди и щурей — казах.
Тя извади оръжието, пусна пълнителя в дланта си, дръпна затвора и извади вкарания в цевта патрон, след това застопори затвора в отворено положение и с око на познавач разгледа пистолета от носа до кърмата.
Удовлетворена от видяното, върна затвора, заслушана в звука. Прицели се и направи изстрел на сухо към един храст край пътя.
Пистолетът получи одобрение. Тя отново застопори затвора в отворено положение, пъхна пълнителя на мястото му, отпусна затвора и вкара патрон в цевта, после извади пълнителя, пъхна в него патрона, който беше извадила от цевта, и още веднъж го вкара в северна посока, а после закачи кобура и торбичките за пълнителите към колана си. Когато свърши, ми се усмихна.