— Хубаво оръжие. Правил ли си нещо със спусъка?
Винаги е приятно да се работи с професионалист.
— Радвам се, че го забеляза.
Тя се усмихна пак.
— Има едно нещо…
— Какво?
— На твое място бих оставила четирима азербайджанци тук.
— Защо?
— За да насочват движението по пътя. — Тя замълча за малко. — В тази страна обичат да зяпат.
— Добра идея. Ти го направи.
— Слушам.
Двамата с Араз се разговориха на азербайджански. Той изръмжа нещо към квартет младоци, които свалиха автоматите си от ремък и застанаха на позиция до пътя.
Добре де, какво чакаше тя, шибан медал ли?
— Какво чакате?
Наблюдавах групата на Бумеранга, докато се качи в първите два камиона и тръгне в северна посока.
Ние останалите клекнахме край пътя и стояхме така към шест минути, скрити край пътя към летището, достатъчно далеч от шосе „A-322“, за да не се виждаме оттам. След това, когато Бумеранга се обади, че е разположил охрана и на северния служебен път, при преградата, която откриха там, и че са заели позиции, ние тръгнахме към брега.
Аз водех, като се движех встрани от пътя, за да не вдигам прах. Проправихме си път през храсталаци и тръни, с които бяха осеяни дюните, движехме се бавно с готови за стрелба оръжия. Не беше трудно да се ориентираме, защото черният дим не можеше да не бъде забелязан независимо откъде го гледа човек.
Изминахме половин километър за около петнадесет минути и напредвахме по грубия терен. В по-голямата част на този терен виждах пътя под нашата позиция. След това, когато доближихме една огромна, дълга и десет метра висока земна дига, пътят се изгуби настрани и към морето.
Дадох мълчаливи сигнали, че отивам да огледам. Залегнах. Запълзях бавно нагоре по дигата, намерих един процеп, образувал се от ерозията, и б-а-в-н-о се повдигнах и наврях мутрата си в отвора.
Старата писта се простираше под мен. Беше пуста. Огледах наляво/надясно, надясно/наляво с бинокъла и внимателно проучих района. Nada. Нищо. Никой не се виждаше. Никакви признаци на живот. Никакви засададжии, макар че бяха оставили много доказателства за неотдавнашното си присъствие тук. Бетонната контролна кула, очевидно разрушена от сапьори, представляваше руина с покрив, хлътнал върху сринатите стени. Самата писта също беше взривена — напукана и разкопана от взривове. Но това беше отпреди. В кратерите по пистата имаше растения. Малки, издръжливи диви цветя си пробиваха път в разрушената сграда и осяваха сивия чакъл с яркожълтите си цветове. Израснали бяха и трънливи храсталаци — кървавочервените им пъпки изпъкваха на фона на тъмния бетон и макадам.
Под себе си видях мястото на засадата. Устроена беше по класическия Г-образен вид. Идеална като по учебник. Целите — три лимузини „Мерцедес“ серия 600 — са се движили по пътя от ляво на дясно към старата контролна кула и са забавили при завоя под прав ъгъл.
Точно в този момент от засадата са задействали серия противопехотни мини и други експлозиви. Четях всичко като в шибана книга. Първият „Мерцедес“ е бил обезвреден от експлозив, който му е откъснал предната ос. В същото време задната кола е била ударена с ракетен снаряд и е била обезвредена. Така, след като триото коли е било обездвижено, са го подложили на съсипващ, смъртоносен огън от гранатомети и автомати. Пътниците не са се спасили — били са като в капан в бронираните коли, запалени от фосфорни гранати, и са изгорели. Отстрани на трите лимузини имаше шест други разрушени автомобила — две коли, някогашно „Пежо“, едно древно „Рено“ комби и три малки камиона „Зил“. В някои от тях различих обгорелите трупове.
Знаете също толкова добре, колкото и аз, какво виждах. Това беше конвоят със същите шибани заложници, които бях спасил в Баку. Другите коли возеха невинни странични наблюдатели, попаднали не където трябва и не когато трябва.
Едно нещо е присъщо на страхливеца в тероризма, приятели, и то е, че вреди на невинни хора. Повярвайте ми, нямам проблем да убивам. Но задниците, които убивам, обикновено си го заслужават. А ако предизвикам онова, което във военния занаят в наше време е известно като „странични загуби“, което означава загиване на цивилни, нито аз, нито моите бойци се чувстваме добре. Е, знам съвсем добре, че няма война без загинали цивилни, често пъти умират много цивилни. Това е война, а тя е мръсна, гадна, кървава работа.