Вижте, и вие, и аз знаем, че да използваш спътник „Лакрос“ за милиарди долари, за да следиш положението в Северна Ирландия, е пълно прахосване на пари. Ще сме по-добре, ако ЦРУ има половин дузина агенти в отцепническите групировки на ИРА и в протестантските военизирани групи. Но това може да означава, че трябва да се вербуват хора, които в някой момент от живота си са правили нещо лошо. А в наши дни бездефектното ЦРУ иска само от чисти по-чисти агенти. Може би ще вербуват група двегодишни деца. Но БМ иска да покаже на британските си приятелчета какъв „ангажимент“ сме поели във връзка с мирното споразумение от Разпети петък. И така, миналата година изхарчихме дванадесет милиарда долара, за да кръжи нашият спътник над Белфаст. Освен това имаме и два „Кийхоул-13“, които седят на двадесет и две хиляди мили над Колумбия и Перу. Познайте какво — дванадесетте милиарда долара, които те ни струват, не означават, че пускаме поне един грам кокаин по-малко в Щатите.
— Тези спътници са просто политически приоритети — беше ми казал Чушката. — През последните шест години администрацията ни оряза бюджета с четиридесет процента. Сега ни казват да им даваме само каквото ни искат и нищо повече, или ще режат още. Сякаш не искат да знаят нищо за никого.
От това на човек му се повръща, нали? Има чувството, че нашите служби за събиране на разузнавателни данни са умишлено насочвани по грешна следа. Сякаш външната ни политика се управлява от агенти на нашите противници.
Което не е извън съмнение. Вече знаете за китайските дарения за кампанията на Клинтън и Гор. Знаете вече, че китайски военни служители са получили достъп до Белия дом и неговите тайни. Вече знаете, че стотици хиляди долари бяха дарени през кампанията на Клинтън и Гор от 1996 г. от тихи емисари на колумбийските наркокартели. Не знаете? Ами почнете да четете вестници. Защото има още: агентите на други страни, от Тайланд до Ливан, осъзнаха отрано, че могат да си купят достъп и влияние до най-висшите нива на американското правителство просто чрез влагане на големи суми от така наречените в политиката „меки пари“ в организации, които след това насочват парите в ковчежетата на Клинтън и Гор. Мамка му, много от приятелите ми в разузнавателната общност смятат, че цялата дандания с Моника Люински е била само за отвличане на вниманието на страната от реалната поразия, т.е. от подриването, от изтичането на техническа информация и други предателски действия, допуснати от настоящата администрация.
Затова имах основания да вярвам, че вниманието се оттегля от този район на света умишлено. Можех ли да го докажа? Все още не — но ако ме познавате, знаете, че накрая ще издиря предателите, а после ще ги убия.
Но всичко по реда си. Бях насрочил среща със служителя по регионалната сигурност за 10:00 часа, за да обсъдим ситуацията по принцип и да видя какво той може да ми каже за местните играчи.
В 07:30 гореупоменатият СРС се обади и отмени срещата. Извиняваше се. Плахо като овца. От начина, по който танцуваше около темата, разбрах, че му е наредено да не се среща с мен.
И така, за да съм напълно сигурен, че съм разбрал ситуацията правилно, предложих да се срещнем за тиха, самостоятелна напитка в клуб „Филармони“, ресторант за морска храна на ъгъла на „Милари Гашай“ проспект (това е руската дума за авеню) и улица „Низами“, след като той излезе от работа.
Настъпи дълга и много неловка пауза, която оставих да продължава и да продължава от негова страна. След това той каза:
— Истински съжалявам, полковник, но не мога.
Настъпи друга пауза, също толкова болезнена. Накрая той почти прошепна:
— Виж, Дик, невъзможно е. Не можем да работим. Просто така трябва да бъде. Съжалявам.
И затвори.
Съобщението прието. Ясно и високо. И така, дойде време за план „Б“. Свързах се с Ашли Еванс по секретния клетъчен телефон, като минах през Тони Меркалди, който просто си умираше да се прави на телефон в нула нула часа вашингтонско време, и поисках среща максимално скоро.