Глава 6
Със спирания и тръгвания отминахме три пресечки надолу богат на серни изпарения метър след богат на серни изпарения метър, докато стигнахме до очевидния Проблем. Измъкнах глава от прозореца, за да погледна. Не виждах нищо. Затова излязох и застанах на задната броня, за да разширя перспективата си. Видяното ми напомни за Кайро в ден с натоварено движение, или Мексико в добър ден. Очевидно бяхме се натъкнали на кръстовище от ада. Двадесетина метра напред от нас четирите ленти на шосето се пресичаха от един булевард с шест ленти, който излизаше под странен ъгъл. Изправих се на пръстчета и изпънах врат. Посрани боже. Там, в другия край на кръстовището, имаше трети булевард с една, две, три, четири ленти. И той беше задръстен.
Така уличните ленти ставаха четиринадесет, пълни с коли, които не отиваха никъде, с усложнения от двойно и тройно паркирани коли, пешеходци, магарешки каруци и велосипеди. Да, светофарите не работеха и, не, нямаше нито един полицай на сцената, който да ръководи движението.
Извърнах глава, за да проверя какво става отзад. Познайте: мерцедесът не се виждаше никакъв.
Което ми се стори странно. Както вече знаете, той беше се лепнал за задната ни броня като с шибано лепило, откакто излязохме от хотел „Гранд Европа“, като грижливо поддържаше дистанция от две коли.
Е, това е движението в Баку. Бяхме се отърсили от преследвачите си, без дори да се насилваме. Махнах се от дизеловите изпарения и пушливи ауспуси обратно в таксито и треснах вратата. Шофьорът отърси парченца храна от огромния си гъст мустак и сви безпомощно рамене. Не ми казваше нищо ново. Аз се облегнах, поех изпарения и се замислих за главоболието, което щях да развия до срещата си с майор Еванс.
Затворих очи и загубих следите на времето. Когато ги отворих, установих, че не сме мръднали и двадесет метра. Но поне бяхме на две коли разстояние от кръстовището.
Отново затворих очи. После ги отворих рязко. Защото през мъглата от въглероден окис в мозъка си (и сякаш от голямо разстояние) дочух уникалния, характерен звук на ускоряваща оризова ракета, чието виене се усилваше все повече над околния шум. И в този момент, както се е случвало толкова често преди, косата на тила ми си застана право нагоре и корабната сирена в мозъка ми ревна: „уау, уау — гмуркай се, гмуркай се!“.
Преметнах се през предната седалка точно когато големият червен мотоциклет с виещ двигател се промъкна между раздрънкания автобус зад нас, огромния камион-влекач откъм десния ни фланг и колата, пълна с туземни костюмирани азербайджанци зад задната ни броня. Изтърколих се наляво, рязко дръпнах шофьора от седалката, преметнах го през себе си и грубо, вулгарно и похотливо се пъхнах зад волана и поех контрол върху колата.
Предполагам, че шофьорът пищеше и крещеше, но честно казано, не чух нищо. Точно в този момент всичко се развиваше в онзи вид забавен кадър, характерен за повечето схватки.
Мотоциклетът удари спирачка, зави рязко и излезе откъм десния ни борд на опасно близко разстояние. След това спря малко пред задното стъкло. Обърнах се назад и надясно и погледнах право в огледалните, стигащи до слепоочията очила на Лунното лице. Той не реагира забележимо, само дето даде малко напред. В този момент се взрях в момчешкото лице на облечения в кожено палто пътник. И в заглушителя върху цевта на полуавтоматичен пистолет „Скорпион“, калибър 0.32, който той държеше с една ръка на нивото на лицето ми. С онова безупречно внимание към подробностите, характерно за обучените наблюдатели и за онези, на които им предстои да умрат, забелязах, че Коженото палто си гризе ноктите.
В този миг осъзнах, че няма време да се концентрирам върху подобни лайнарщини. По дяволите да вървят кръстовищата. Не. По дяволите да вървят всички коли. Включих на предавка, ритнах газта докрай, праснах колата пред себе си и я избутах напред. След това включих на заден и ударих колата с разкрещелите се азербайджанци зад мен. После отново на първа скорост, като рязко извих волана наляво и се вмъкнах слепешката в кръстовището точно когато стъклото на задната врата се пръсна. Чух удара на куршумите в шасито, когато разкъсаха седалката. Но и пет фъшкии не давах за тапицерията.
Ударих странично едно малко камионче, което идваше отсреща. Лошо, мамка му. Ударих спирачка, натиснах съединителя. Дадох на заден, опитах да ударя оризовата ракета с предната част на колата, но кучият син беше се отдръпнал достатъчно, за да се спаси. Е, поне шибаният пистолетаджия се държеше да не падне. Което означаваше, че не стреля по мен.