Гневни ръце се протегнаха към него. Г2М беше измъкнат, облегнат на камиона и млатен, като през цялото време се опитваше да докаже невинността си. Аз ли? Аз не загубих и милисекунда. Отстъпих бавно, като опитвах да привличам нула шибано внимание, докато постигна тотално и напълно успешно излизане от гадната зона на действие.
Тотално? Напълно успешно? Е… не съвсем. Не бях сам. Мистър Мърфи, който очевидно може да мине за азербайджанец, когато си поиска, ме последва, докато се измъквах. Проправих си път на юг и запад, в посока, противостояща по тоналност на приближаващите сирени. Но беемвето беше успял някак си да си пробие път през задръстването, да мине край тълпата и да се насочи към същата улица, която бях избрал за свое убежище.
И не беше сам. На седалката на големия си черен мотоциклет имаше пътник — разбойника от пасажерската седалка на мерцедеса. И горепосоченият разбойник не изглеждаше весел. Всъщност приличаше досущ на ЯПР, което, вероятно се досещате, означава Ядосан до Посиране Разбойник.
Проверих има ли къде да се прикрия и скрия — и не получих резултат. Вляво от мен зееше входът на една метростанция. Но не трябваше да отивам там. Нямах шибани жетони или каквото използват тук, в Баку, пък и не възнамерявах да опитвам да узная как да използвам шибаната система sans карта или схема. Пред себе си и дясно на борд забелязах претъпкана ирландска кръчма. И нея отхвърлих. По трудния начин съм научил, че влезеш ли в бар или ресторант, или кафене в непознат град, означава просто да се задръстиш вътре — а и лошите могат да повикат подкрепления.
Има моменти, в които, като те следят, искаш да привличаш вниманието върху себе си. Този не беше от тях. И така, с малко пръстче, надуто като кисела краставичка, оставих главния път и се спуснах в нещо като квартал на работническата класа, като подтичвах срещу движението по тясна еднопосочна улица, далеч от лошите. Моят номер изобщо не притесни онзи с беемвето — той просто ме последва, като спокойно караше ревящия мотор по бордюра, а ЯПР гледаше през рамото му и се мръщеше с бойната си гримаса.
Но не предприе враждебни действия. Защо ли? По същата причина, поради която аз не исках да привличам внимание: просто на тази странична улица от по-ниска категория имаше прекалено много потенциални свидетели. Вижте, Баку може и да е голям, претъпкан град с много блокове, сякаш пренесени от Париж, Тел Авив или Тулса, Оклахома. Но не позволявайте тези постройки от стомана и стъкло да ви заблудят. Баку не е богат град — все още не. Въпреки че нефтът е докарал доста пари в страната, все още тук има много бедност, която до голяма степен се изразява в това, че стотици хиляди безработни азербайджанци, които няма какво да правят, се паркират по тротоарите пред полуразрушените си, мръсни блокове-коптори от съветската ера или седят в задушаващата жега на разтрошени столове и сгъваеми маси с дъски за шеш-беш (както в тази част на света наричат таблата) помежду си. Не — нито беемвето, нито ЯПР искаха да ме убиват пред хора.
И можех да използвам това като свое тактическо предимство. Но първо ми трябваше обкръжение, което да ми помогне и да навреди на противника. Продължих със същото темпо, като се оглеждах наляво-надясно. Внезапно реших да свия по една тясна уличка. Беемвето и ЯПР изпълзяха до началото й, може би на двадесетина метра зад мен.
Обърнах се и видях усмивката по лицето на беемвето, който осъзна, че улицата беше без изход и че очевидно съм в капан.
Само че от мястото си той не виждаше онова, което виждах аз: уличката не беше без изход. Тя стигаше до Т-образно кръстовище. И надясно, на тридесетина метра, виждах задната стена на малък, опърпан, недобре снабден, но въпреки това пълен с хора уличен пазар.
За мен това си беше като да се случи на шибания лукав Зайо Байо да намери шибаните храсти точно когато шибаната Кума Лиса го гони по петите. Показах среден пръст на беемвето и ЯПР, а после се извих и се спуснах като вихър към пазара. Докато тичах, извадих един резервен пълнител от задния си джоб, презаредих пистолета, върнах го в кобура и го покрих с разкъсаната си жилетка.
Така въоръжен и опасен, се промъкнах между две каручки със зеленчуци, после спрях достатъчно дълго, за да се ориентирам къде съм. И познайте какво — точно както се надявах, тази група от раздрънкани каручки и потрошени сергии от подръчни материали беше същата, както бедните пазари по целия свят — от Филаделфия до Кайро, от Дамаск до Шанхай.