Реших да облека цивилните дрехи, защото с тях не изпъквам толкова много в тълпите. Тъй като никога не ходя на места, където може да има неженени жени, без да съм си взел необходимите предпазни средства, мушнах един пистолет „P7-K3“, калибър 0,32, във велурен кобур, пъхнах го на кръста си и закачих гайката му към колана си.
Проверих часовника си, вдигнах осигурения от подслушване клетъчен телефон и се свързах с Бумеранга и Ранди. Обсъдихме нещата с азербайджанците и с удоволствие разбрах, че обучението на Араз върви по програма. С още по-голямо удоволствие научих, че тайната подготовка за нашата малка презгранична екскурзия също вървеше по график.
— Ще се видя със задниците ви след приема — казах на Бумеранга. — Запази ми една бира.
След това, чул състоянието на нещата и останал доволен, сгънах на квадрат една копринена кърпичка, напъхах я в джоба на направения си по поръчка двуреден блейзър, ушит в Сеул и скроен в Корея, а после пуснах зад нея комплект направени по поръчка и скроени в Ню Йорк шперцове. След това се размислих над постъпката си, извадих тънкото пакетче и го пъхнах в обувката си. Беше ли ми неудобно? И още как. Но съм научил през годините, че дискомфортът е търпим, ако имаш цел. А аз имах цел: неоткриваемост.
Майор Ашли Еванс, която носеше официална рокля, ме взе в 19:45. Тя караше собствената си кола — един огромен четиривратен „Шевролет събърбан силверадо 2500“ в синьо и бяло с грамадни гуми. Тя обясни, че колата е реликва от престоя й преди няколко години в Сараево. Подарък от един екип контраразузнавачи от Министерството на отбраната.
— Виждаш ли? — Тя посочи трио добре запазени дупки от куршуми в задния калник. — Това е от последното пътуване из планината Игман на излизане от града.
Огледах разстоянието между трите дупки, пъхнах пръст в една и предположих:
— Лека картечница?
— Позна — отвърна тя. Аз отстъпих и погледнах отново. Не беше лошо — тя си бе направила усилието да боядиса метала, за да не ръждясва.
— Хубави сувенири. Обзалагам се, доволна си, че не е улучил резервоара.
— Откъде знаеш, че е мъж? Знаеш, че в Сараево имаше и жени снайперисти.
Никога не си въобгъзявай, шибаняко, нали така?
— Признавам си, не знам — отговорих.
Продължих да обикалям голямата кола отзад, за да съм сигурен, че тя ще види как показно разкопчавам сакото си в огледалото за обратно виждане.
Спрях до вратата на пасажера и погледнах към нея през полуотвореното стъкло.
— Не искаш ли да видиш моите белези?
Тя натисна едно копче и електрическата ключалка на вратата се отвори с шумно тупане.
— Дори не си го помисляй.
Отворих вратата, вдигнах се, пъхнах се върху седалката, заключих се, закопчах се и затворих прозореца, за да си остава въздухът от климатика при нас.
— Благодаря, че идваш с мен тази вечер. Разбира се, не съм убеден, че посланичката ще одобри това.
Майорът протегна ръка напред, намали гласа на Гарт Брукс, когото бяха пуснали по местната станция за кънтри музика, и засили вентилатора на климатика до пълна газ.
— Съвсем скоро ще разберем дали одобрява или не — каза Ашли. — Защото и тя ще бъде там.
Майорът се усмихна на изражението ми, изви се, за да прецени движението зад себе си, а после внимателно потегли.
— Хей, не се притеснявай. Проблемите с нея не са големи. Освен това исках да видя тази фондация отвътре още откакто пристигнах. Но никога не съм била в списъка на хората, които са първа класа за тях.
Та замълча за малко.
— По дяволите, за тях дори не съм и втора класа.
— Когато си с мен, майоре, пътуваш първа класа.
Спряхме на един светофар и тя отдели време да ме огледа критично от горе до долу.
— Е, трябва да кажа, че доста добре се почистваш, като имам предвид какво се говори за теб.
— Не вярвай нито думичка.
— На кое — че се чистиш добре, или на онова, което говорят.
Ухилих се.
— И двете.
Това я накара да се усмихне. Тя стъпи на газта и голямата камионетка тръгна.
Аз протегнах ръка надолу, опрян в колана, и поместих седалката малко назад, за да си направя повече място за краката, а после се протегнах продължително.
— Е, какво ще правим?
— И аз не знам. Чакай малко.