— Приятна далаверка.
— И свършила работа.
Тя посочи към нещо на четвърт километър надолу по булеварда. Проследих пръста й и видях доста светлини и много коли в огромен имот между две улици.
— Там отиваме.
Погледнах по-внимателно.
— Впечатляващо.
И така си беше — ако си харесвате дома показен. Когато наближихме, различих един, два, три, четири, пет етажа сложно гравиран градеж от камъни, с фризове, изобразяващи подвизите на Херкулес. Над рамкираните прозорци на последния етаж имаше камъни с лицата на богини. Цялата постройка беше заобиколена от триметрова стена със сложни, електронно управляеми двойни порти от ковано желязо, които ми напомняха на тези пред „Hôtel de Ville“ — градската управа на Париж. Приличаше на площадка за снимане на филм. Разбира се, целият имот беше професионално осветен от меки, но мощни прожектори, които му придаваха очарователен вид като за корицата на списание.
Но си отбелязах, че този изглед е само патината на повърхността. Някой, който разбираше от охрана, бе пипал много грижливо. Защо ли? Защото въпреки че къщата беше осветена така изкусно, дворът също беше окъпан в ярка бяла светлина, и то много по-силна. Нямаше къде да се скрие човек, ако опита да се доближи. Нямаше сенки за скривалища. Нямаше храсти, между които да се подтичва. Бързо огледах за камери и намерих половин дузина на подвижни стойки и насочени да обхващат всички ъгли. Вперих очи в прозорците на първия етаж и забелязах, че освен четири малки прозорчета за проветряване на тоалетни, частично прикрити от гъсти, добре поливани бръшляни, всички бяха защитени с решетки срещу гранати от последно поколение. Прозорците на мазето — или поне малкото, които видях — бяха покрити със стомана и тежки решетки.
Приближихме входа и един униформен пазач, по чиято бледосиня униформа беше избила пот, махна на Ашли да влиза по подобния на полумесец път към къщата. Втора двойка потни полицаи под наем с прожектори в ръце ни отклониха от пътя в широк двор, където може би двеста коли бяха натикани врата до врата и броня до броня на бял и ситен като грахови зърна чакъл.
Изминахме двадесетина метра по скърцащия под краката ни чакъл, толкова горещ, че го усещах през подметките на обувките си, и изкачихме шест широки стъпала нагоре към махагонови врати с двойни стъкла. Един лакей в ливрея до дясната врата я отвори и кимна почтително, когато минахме покрай него.
След като влязохме в претъпканото антре, температурата падна с около двадесет градуса. Бавно се запридвижвахме на края на бавноподвижна група от облечени в черно гости с вратовръзки, докато на пътя ни се изпречи ниска, изключително набита жена с вечерна рокля с пайети и пискюли в цвят слонова кост и злато, която я правеше да изглежда като античен абажур с крака. Тя огледа списъка си, а после ми пусна един МЦВП — това е Много Цялостен Визуален Преглед, — провери отново списъка си, надникна над очилата си с половин стъкла и показа усмивка, от която бузите й наподобиха ябълки.
— Полковник Марчинко — каза тя на талази. — Аз съм Ивана. За нас е огромно удоволствие, че сте тук тази вечер.
Тропнах токчета и се поклоних към нея, забравил всичките си похотливи помисли.
— За мен е удоволствие, госпожице Ивана.
Тикнах леко Ашли напред.
— Позволете ми да представя майор Еванс от морската пехота на Съединените щати.
Очите на Ивана изстинаха. Тя кимна официално.
— Удоволствие е да се запозная с вас, майор Еванс. Добре дошли във фондация „Сирджи-й-йк“.
Тя подаде ръка, стисна ръката на Ашли и я раздвижи нагоре-надолу като дръжката на чешма-помпа. След това отстъпи настрани и ни подкани да влезем през тясна портална врата, която водеше към огромното фоайе.
Аз подканих Ашли да влезе пред мен. Последвах я. Когато минах през портала, чух мек звук като от гонг.
Някакъв лакей застана на пътя ми.
— Извинете ме, сър — каза той.
Дръпнах се малко. Не обичам да ме притискат, а този ме притискаше.
— Какъв е проблемът?
Той отново пристъпи към мен.
— Съжалявам, сър, но ще трябва да вземем оръжието ви.
В никакъв случай, шибаняко.
— Какво оръжие?
Долових второ тяло зад себе си и се обърнах. Ивана беше се приближила плавно отзад.