— Съжалявам, полковник, но в „Сирджик“ не позволяваме да се носи оръжие. Нашите цели са мирни и настояваме гостите ни да представят такъв имидж. Всеки тук с радост зачита тази процедура и за мен ще бъде голямо удоволствие, ако и вие спазите нашите обичаи.
— Тъй като ме молите така красиво… — посегнах зад кръста си и оставих пистолета с мекия му кобур в протегнатата длан на Ивана. — Ще ми дадете ли картонче, или ще запомните чий е пистолетът?
Ивана се изкикоти и игриво трепна клепачите си към мен.
— Няма да ви трябва картонче, полковник Марчинко. Не и при Ивана.
Тя погледна малкия пистолет с развеселена гримаса.
— Бих предположила, че вие точно бихте имали нещо… по-голямо — намекна тя.
Аз се ухилих в отговор по своя свиреп начин.
— Вероятно не ви е известна старата тюленска поговорка, Ивана — колкото по-голям е пистолетът ти, толкова по-малък е пищовът.
Ивана се замисли над думите ми със стиснати устни и набраздено чело. Когато най-после си преведе нещата както трябва, отметна глава назад и ревна възхитено.
— Ще запомня това за следващия път, когато тръгна да търся мъж — каза тя.
Претегли малкия пистолет, разгледа го, а после насочи един много, много разсъбличащ поглед към чатала ми. Отново погледна към пистолета, като се засмя.
— Благодаря ви, полковник — каза през рамо. — Ще ви върна пистолета, когато си тръгнете.
С тези думи се втурна обратно към поста си на входа, като се поклащаше и бедрата й шумоляха леко.
Ние тръгнахме наляво, проправихме си път през фоайето с високия таван и бяхме упътени към дълъг коридор с мраморен под, който се простираше почти по цялата дължина на къщата. Мраморът беше покрит с поредица от антични шушински и ширвански килими; по стените висяха обрамчени картини с маслени бои от шестнадесети и седемнадесети век от Фламандската школа. Забелязах отляво тоалетни, по средата на коридора. Една малка библиотека, която би била достойна за английски клуб, започваше от дясната страна на коридора. В далечния край квартет икономи стоеше дежурен пред двойна врата от гравирано дърво и стъкла. Когато наближихме, чухме зад нея цигулки и приглушените звуци на голяма тълпа.
Приближихме се със спокойна стъпка. Но вместо да ни покани да влезем, икономът с ръка на дръжката на дясната врата се изпъна и ме изгледа въпросително.
Аз също се изпънах и го изгледах въпросително. Искам да кажа, какво иска тоя, мамицата му.
Ашли, професионалният дипломат и овцифер, ходил на шпионско училище по-скоро, отколкото аз, разбра какво иска онзи.
— Полковник Марчинко и майор Еванс — каза тя с официален глас.
Икономът открехна вратата и изсуфлира на някого вътре:
— Полковник Марченко и майор Еуанс.
Предполагам, че Ашли се справи добре като за заплатата си, защото след съвсем малко икономите отвориха вратите и ни позволиха да влезем.
Ето ви версията в забавен кадър: сякаш влязох в шибан декор за филм с костюми от 50-те години. Самата зала беше в бяло и злато с висок таван. Във всеки край на огромното помещение се виждаше дълга маса, отрупана с храна. Колосани сервитьори раздаваха чинии с ордьоври и шампанско на огромната тълпа официално облечени гости. На подиум един струнен квартет в бели връзки изпълняваше доста добре един от квартетите на Бетховен. (Обзалагам се, не знаехте, че си падам по такива неща. Обзалагам се, предполагахте, че обичам стар рок и кънтри музика. Е, понякога обичам. Но Бетховен, Шуберт, Бах и Брамс са все добри за Воинската душа и затова съм ги опознал.)
И там, точно до вратата и със залепен като сянка до лявото си рамо телохранител, стоеше Нашият Домакин.
Той беше висок, слаб, с остри черти и изискан на вид. Лицето му беше осеяно с бръчки около очите и устата. Блестящо белите му зъби бяха малки, а кучешките — изключително заострени, което му придаваше донякъде хищнически вид, подсилен от къса, черна, изпръскана в сиво коса и докарана със спрей до идеална форма. Забелязах, че реверите на двуредния му фрак бяха направени от леко грапав плат, а не от показна коприна и че всички копчета на жилетката му бяха закопчани.
До рамото му стоеше госпожата, слаба жена без сутиен, с леко възбудени цицки и повдигната нагоре коса, която носеше рокля по тялото и без рамене, която трябва да струваше повече, отколкото повечето хора изкарват за шест месеца. Знаех ги от снимките им, както по очите му разбрах, че и той ме познава от мои снимки. По лицето му се появи полуусмивка, а после той завъртя реостата за чар докрай, до прегряване, полуусмивката се превърна в гостоприемно, топло изражение и той ни подкани с глава да се приближим.