Аз изгълтах бирата си и поръчах по още една.
— ЖП прелез ли?
Рой плесна чашата си върху масата толкова силно, че всички в целия шибан бар се обърнаха към него. Той изчака всички да се обърнат обратно и изграка:
— Вие, негодните, лайномозъчни, тънкохуести попови лъжички, не знаете нищо, а, мамка ви? Да, ЖП прелез. Спри, да ти го начукам, огледай се, мамка ти, и слушай, шибаняк такъв. И ако отделиш малко шибано време, за да си поемеш дъх и да оцениш ситуацията — а обикновено за това не трябва много шибано време, — ще разбереш как точно да изтаковаш такованите таковачи.
Както виждате, Рой е много прям. И съветът му винаги е добър. И така, спрях да се мотая. И се вгледах във вратата — истински. И се заслушах в звуците на класическата музика, които се носеха по празния коридор, за да освободя мозъка си от напрежението на момента. И шестнадесет секунди по-късно решението на моя проблем ме зяпаше в добрата стара свирепа мутра.
Аз бях гледал с капаци на очите. Бях се фиксирал върху ключалката. Е, ключалката да върви на ключайната си. Когато се вгледах, ама истински, осъзнах, че вратите на офиса на Стив Саркисян се отварят навън. Аз бях гледал право в шибаните панти на вратата, но не ги бях видял, докато не отстъпих, не си поех дълбоко дъх, не последвах съвета на Рой.
Глава 10
00:03:15. С връхчето на единия шперц развих винтовете на пантите. Сложих ги в джоба си, отворих вратата, без да смущавам механизма на електронната ключалка, и после отвътре б-а-в-н-о я върнах обратно (горе-долу) на мястото й.
Това беше лесно. Огледах се из офиса. Тъмно беше, но отвън влизаше достатъчно светлина и виждах доста добре. А когато отместих пердетата докрай, видимостта се подобри още малко.
Нагласил беше офиса в стил, наподобяващ френските крепости. С много ръчно гравирана дървесина и богати килими. Присъстваше и типичната за Вашингтон стена в стил „О, мамка му, страшно важен съм“, на която се виждаха надписани снимки на Стив Саркисян, стиснал ръцете на цял сбор от световни предводители. Но аз не бях тук за гледката. Намирах се тук, за да събирам информация. И не мислех да го върша съвсем изтънчено. Спомняте си, че исках да пораздрусам добрия стар Саркисян. Затова се насочих към неговото бюро и като открих, че е заключено, го поразкъртих с един удобен нож за писма.
Разрових се из чекмеджето. Имаше клетъчен телефон — същия модел, който бях взел от ЯПР. Помислих си да го прибера, но се отказах. Имах един от телефоните на Стив и не ми трябваше друг. Но навътре в чекмеджето пръстите ми напипаха дискета. Плъзнах я към себе си, а след това я огледах. Нямаше етикет, но я взех въпреки всичко.
Прерових останалата част от офиса, но не открих нищо интересно. Накрая разрових шкафа, приятна изработка от осемнадесети век от френски орех. И там нямаше много неща. Намерих половин дузина бележки, надраскани на руски, и ги напъхах в джоба си. И друга дискета, която също прибрах, и топче листа с бланката на фондация „Сирджик“ — дебели, скъпи листа от „Картие“ в Париж. Но по принцип този офис беше място за показ, не работа. Нямаше папки, нито кореспонденция, нито нищо. Дори чуках по стените, но не намерих скрити отделения.
Е, в разузнавателния бизнес понякога онова, което не намираш, е също толкова важно, колкото намереното. А в този пример бях научил, че Стив Саркисян или държи всичко при себе си другаде, или пък не работи кой знае колко много в офиса.
Само че… имах неприятното усещане, че пропускам нещо значително. Точно както пред вратата, гледах с капаци. Седнах на ръба на бюрото и оставих мисълта ми да се рее.
Точно тогава осъзнах какво пропускам и пропускам, и пропускам. Протегнах ръка в мястото за краката под бюрото на Стив. Там, където го бях видял, без да го забележа, стоеше тънкото му куфарче от черна кожа. Извадих го, сложих го на бюрото и го разгледах, като прокарах пръсти по изглеждащата като пръскана кожа. Господи, шибаният куфар беше от крокодил. Натиснах шифровите ключалки с пръсти, но те не се отвориха. Е, времето изтичаше и нямах настроение да се будалкам, затова взех ножа за писма, откъртих месинговите планки от рамката на куфара и отворих капака.
Вътре имаше четири топчета листа. Прегледах горното и видях, че е фотокопие на официален документ на правителството на САЩ. Заглавната страница носеше печата на Съвета за националната сигурност и гриф „СВРЪХСЕКРЕТНО“.
Това привлече вниманието ми. Разлистих десетте страници на доклада. Не ми трябваше много време, за да разбера, че това е проект на документа с подробностите за нашите преговори за нефтопровода, който Съединените щати искаха да изградят между Баку и Турция, и описваше нашето обявено и необявено отношение спрямо Иран, Русия, Армения и Азербайджан.