Събудих се от телефона, който избръмча до лявото ми ухо. Потърках очи и погледнах към луминесцентния циферблат на часовника си. 04:12. Преспал бях шест и половина часа. Шумната музика от хола на апартамента показваше, че моите старшини още работят по плана на операцията.
Претърколих се и хванах слушалката.
— Марчинко.
Чух гласа си да ехти по линията, сякаш бях в камера.
— Дик, обажда се Ави. Чуваш ли ме?
Чувах го — всъщност казах му, че чувам поне шестима души.
— Как е Мики?
Той мина направо на темата:
— Умря преди два часа, Дик. Нищо не можеше да се направи.
Понечих да кажа нещо, но Ави ме прекъсна.
— Виж — каза, — знам как се чувстваш и в момента за мен това е голямо успокоение. Но трябва да я погребем днес преди залеза, а след това ще остана тук за тридесет дни траур.
— Аз ще взема самолет, за да дойда при теб, та ако трябва сам да го карам, Ави, мамицата му.
— Не — каза той. — Стой където си. Да довършиш онова, което започна. То е най-важно. Аз ще се погрижа за кучите синове, които я убиха. Мога да се справя. Знам кои са и ще се оправя с тях.
— По дяволите, Ави…
— Свърши си работата, Дик — продължи той. — Свърши си работата, а аз ще свърша моята.
С тези думи затвори.
Не знам колко време седях на ръба на леглото, загледан в прозореца. Познавах Мириам Бен Гал почти две десетилетия. Гледал съм как растат децата й, как се женят и се сдобиват със свои деца. Заспивал съм на кушетката в нейния дом и съм се събуждал, покрит с ръчно плетено одеяло, с което тя ме е завивала. Смеели сме се заедно. А сега някакво неизвестно танго беше взривило кола, пълна с мощни експлозиви, и прекратило живота й.
Само че въпросното танго съвсем не беше неизвестно, поне според мен. Бях видял убийствената гримаса на лицето на Стив Саркисян, когато Мики и Ави и аз и Ашли излязохме от приема във фондация „Сирджик“. Знаех, че съм го предизвикал. И знаех дълбоко в душата си, че каквото и да е алибито му, той е човекът, изрекъл думите, дали ход на плана за този… инцидент. Дали ги е казал на Али Шерафи или на Олег Лапинов, или на друго от своите танга, не беше от значение. Знаех само, че е той е дал командата, убила Мириам Бен Гал.
И така, въпреки думите на Ави името му влезе в списъка с екзекуциите, който нося в главата си.
Но за момента това беше всичко. Един от критичните моменти във Войнството е да продължаваш напред. Ако човекът от твоята плувна двойка бъде убит, ти продължаваш напред. Не седиш и не подсмърчаш, или не пускаш сополи, или не се разчувстваш и разреваваш. Отмъщението за неговата смърт си го изкарваш върху враговете си. Убиваш ги. И колкото повече от тях убиеш, толкова повече отмъщаваш за Воинския дух на своя приятел. Убиване е онова, което и той би направил за теб. Убиване е и онова, което Ави искаше да направя за него. И затова убиване е онова, каквото предстоеше. Нажеженият ми до бяло гняв щеше да изгори враговете ми, боклуците, убили Мириам Бен Гал. НЯМАШЕ ДА СЕ ПРОВАЛЯ: щях да ги изтребя до един.
Глава 12
Изнизахме се от Баку точно в 00 часа, като криехме присъствието си в издъхващите камиони на Араз. Чакал бях цял ден, за да чуя реакцията на генерал Крокър на моите послания и да получа нови указания. Но не получих от него нито дума — нищо. Позвъних на личния му номер, но някакъв официално звучащ адютант ми каза, че е на среща и не могат да го прекъсват. По пладне имах чувството, че ме будалкат. И затова, малко преди да тръгнем, му изпратих едно съобщение в стил „Ако няма други указания“, като обясних сбито, че отивам да разузная един район, от който вероятно действат танга и представляват категорична опасност за мен и хората ми. Обясних, че операцията би отнела два-три дни. Съобщението ми завършваше с факта, че той няма да може да се свърже с нас, докато не се завърна, за да ми каже как иска да действам във връзка с изпратените от мен материали.
Когато излязох през вратата, бях получил пет съобщения от Ашли Еванс, до едно обозначени със „Спешно“, но ги накъсах в кошчето. Не отговорих. Не исках да знае какво щяхме да правим, а не желаех да я лъжа. Колкото по-малко знаеше за намеренията ми, толкова по-добре би било за кариерата й.