Но един етап или два, развръзката щеше да е същата. Щяхме да раздробим обекта (и лошите) на добре познатите микрони, а след това да се чупим от град Додж.
Шестте сгради в обекта, изградени с тухли от сгурия, бяха изчистени от ЦРУ, когато то се изнесе от Иран малко преди шахът да избяга в изгнание през 1978 г. Но сградите останаха и ако се съди от спътниковата снимка, която гледах, се използваха много добре от тангата от „Юмрукът на Аллах“.
На покрива имаше монтирани ултрависокочестотни и многовисокочестотни антени. Имаше и спътникова чиния. Бяха построили и две стрелбища от спецназки тип, едното двадесет и пет метра за пистолети, а другото — двестаметрово за стрелба с винтонарезно оръжие. Имаше и гладиатор на открито, и дупка за ръкопашен бой, като онези, дето съм виждал руснаците да строят в Афганистан. Имаше и редица джипове и камиони, които лошите можеха да използват за упражнения в стрелба по мишени — на уголемените спътникови снимки се различаваха попаденията на куршуми по стъклата.
Но най-силно ме възхитиха коловете, набити в земята на голямо колкото футболно игрище място. Стотици, хаотично разположени. Някои бяха небоядисани. Други — боядисани в бяло. Трети — в черно. Няколко пък бяха червени. Имаше и оранжеви.
Хората на Чушката знаеха, че тангата правят нещо лошо, но не разбираха какви са истинските им задачи. Това е така, защото повечето хора, които в наши дни работят за Чушката, са хлапета. Може и да имат големи дипломи, но са си деца. А повечето деца знаят за историята толкова, колкото едно лайно.
Какво общо има историята с много колове в земята? Ами нека ви разкажа нещо. Преди около двадесет години израелците решиха, че програмата за ядрени оръжия на Саддам Хюсеин ще произведе ядрено оръжие само след няколко месеца, и решиха да го спрат. И така, във високото плато на Синайския полуостров, над залива Акаба, близо до свръхсекретна израелска военновъздушна база, която наричаха Лунната долина, изградиха пълномащабен модел на ядрения реактор на Саддам в Тиувата, известна още като Осирак.
Е, те всъщност не изградиха цялата инсталация. Просто изградиха скицата върху платото. Направиха я от дървени колове с различно оцветени найлонови ленти, като тези, с които ограждат местопрестъпленията, за да обозначат очертанията на сградата, мястото на реактора, противоаварийната обвивка, охладителната кула и всички останали елементи на огромното съоръжение.
Израелците използваха лентата, за да могат пилотите да се научат да удрят точно определено място в Осирак по време на сухите тренировки, които изпълняваха с инерционни учебни бомби. На края на сесията махаха лентите и на платото оставаха сума ти колове, набити на пръв поглед съвсем безредно. По този начин нашите спътници, които в онези дни прелитаха над района, не забелязваха нищо от значение. А израелците отидоха да изравнят Осирак със земята и осуетиха програмата за ядрени оръжия на Саддам за почти две десетилетия.
Затова в мига, в който видях коловете, разбрах какво правят лошите. Използваха ги, за да симулират цели.
Имах шест последователни снимки от Чушката — на тях цветните колове биваха размествани, от което се разбираше, че лошите работят по няколко нападения. Фактът, че най-последната снимка е отпреди дванадесет часа, също беше добра новина, защото не исках да правя Сон Тай, което ще рече да започна един набег, от който да изляза стиснал нечий хуй и без резултати. Ъъ. Не. Исках да намеря кучите синове от „Юмрукът на Аллах“ и техните рускомутрести съветници там, където трябваше да бъдат — в проклетите си легла. Тогава щях да ги убия. До последния шибаняк.
Глава 13
01:02. Преходът до брега мина напълно и прекалено гладко. Сърпът на луната ни правеше почти невидими с почернените ни лица и черните униформи. Не загубихме нищо от снаряжението си. Никой не си навехна глезен и не разтегна колянна става. Това ме изнерви. Е, не трябваше да се притеснявам: мистър Мърфи обяви присъствието си три и половина километра навътре в сушата.
Бяхме си проправили път по каменистия бряг, скрихме следите си, прекосихме едно шосе, което минаваше успоредно на брега, и започнахме дългия преход нагоре по хълма. Вървеше се трудно. Топографските карти не показват неща като тръни, които разкъсват униформите. Или жегата. Или лазещите неща — в случая отвратителна смесица от обучени да нападат пясъчни бълхи, свирепи кафяви комари-кръвопийци, злобни конски мухи и жадни мушици, които ни правеха живота съвсем неприятен, защото никой не беше се досетил да донесе репеленти за насекоми. Но като тюлени и следователно привикнали с дискомфорта, натискахме напред, мъкнейки тридесеткилограмовите си раници, оръжието, вода и храна, без да мислим за ухапванията от насекомите, убожданията от тръните и тридесет и повече градусовата жега.