Ранди Майкълс ме изгледа странно, докато опитвах да стана на крака. След това сложи ръце на раменете ми, за да не ми позволи да стана, коленичи и сложи дланта си на врата ми, като с пръстите си галеше кожата точно зад дясното ми ухо.
Плеснах го по ръката, за да я махне.
— И аз те харесвам, задник такъв, но не по тоя начин.
Голямата му, изпечена от слънцето, обръсната глава се наведе, за да застане нос до нос с моята. Забелязах, че мустакът му потръпна, докато той говореше, и по някаква причина изведнъж това ми се стори абсурдно, гротескно, смешно. Насочих пръст към него и се засмях, но Скапания Ранди не разбра шегата. Не, беше си съвсем, съвсем сериозен.
— Скипере, ще ти стане много зле. Мисля, че имаш температура към тридесет и девет градуса.
Мустакът му пак мръдна смешно и аз се изкикотих и казах:
— Глупости.
Той не ми обърна внимание.
— Какво беше, скипере? Змия? Паяк? Скорпион?
Мустакът му вече трепереше жестоко, което ми се стори дори още по-смешно.
— Виж, Скапан…
— Да ти го начукам, скипере.
Той разви кърпичката, натисна ме настрани, извъртя главата ми така, че да вижда тила ми, и подсвирна тихо.
— Паяк — обяви той. — И то гаден и голям.
Завъртя ме — или поне така ми се стори, — стисна ме за колана и ме въвлече в пещерата, без да обръща внимание на камънаците, които ме удряха по опашната кост. Изкара ме от светлината, облегна ме към една от стените и попита:
— Някой има ли антивенин? Ако съдя от врата му, скиперът е решил да бъде ухапан от огромен шибан паяк, май черна вдовица.
Понечих да възразя. Стига де, през годините са ме хапали хиляди шибани паяци, а да не говорим за всевъзможните кърлежи, бълхи, въшки, креватни дървеници и конски мухи. По дяволите, даже съм гълтал отрова от кобра. Но трябваше да призная, че нито едно от тези изживявания не беше ми навредило толкова много и толкова бързо като това. Накрая реших да си призная. Проблемът беше, че като отворих уста, от нея не излезе нищо.
Загледах се тъпо в Ранди. Видях дългото, тясно лице на Бумеранга да ме гледа със загрижено изражение. Зад него Нод, Гризача, Пачия крак, Таймекса и Алигатора ме наблюдаваха, а лицата им приличаха на безизразни маски. В този момент ми се стори, че гледаха да видят дали не съм умрял. Е, да ми го начукат. Опитах да измисля някакъв каламбур, но пък шибаните точки станаха по-големи и по-големи и после всичко почерня.
Свестих се около 16:00, окъпан, както казват, в собствената си пот и повръщано и кой знае още в какво. Почувствах се като зле гледан кон — язден здраво и оставен мокър от пот. Вероятно и така миришех. Изтърколих се на дясната си страна и опрях в едно тяло — Нод, — което измърмори нещо неразбираемо, а после ме бутна обратно на лявата ми страна. Аз се изтърколих, бутнах се в друго тяло, спомних си къде съм и изстенах.
Тялото, което току-що бях бутнал, принадлежеше на Бумеранга.
— Хей, шефе на пичовете, не мърдай и ще се оправиш за нула време — тихо каза той, бутна ме леко да легна на гръб и постави тампона с алкохол на врата ми.
Опитах да стана, но честно, нямах сили.
— Какво става бе, Бумеранг? Мамицата му?
— Май си алергичен към ухапвания от определени паяци, шефе на пичовете. Вкарахме ти малко антистамин. Ранди ти инжектира и малко морфин.
Морфин? Морфин? Не съм чувал да се използва морфин за ухапвания от паяци и успях да изграча това си мнение на висок глас.
Бумеранга сви рамене.
— Да — и аз бях скептично настроен.
Усмихна се криво.
— Изглежда, имаше полза. Искам да кажа, жив си, нали?
На това живот ли му викате?
— Донякъде.
Той вдигна главата ми, наклони я леко и сложи манерка до устните ми.
— Опитай малко вода, шефе.
Отпих. Господи, как добре ми дойде. Отпих още. След като успях да отпия жадно две, три, четири глътки, Бумеранга дръпна манерката.
— По малко, шефе на пичовете.
— Благодаря.
Легнах и затворих очи.