— Аз ще полежа още няколко минути.
Бях по средата на един от онези невероятни сънища, в които всички неприятни преживявания от последните пет години се свързват в един шибано огромен кошмар, когато реалността се намеси, въплътена в ръмжащия дълбок бас на Скапания Ранди Майкъл, който се вряза в подсъзнанието ми като шибана корабна сирена в канализационна тръба.
Отворих едно око, но не видях нищо, докато Ранди не включи червеното си фенерче, за да разпозная бръснатата му глава и гадната му Бойна физиономия, намазана с тъмен камуфлажен крем. Изгледа ме с онзи родителски развеселен поглед, който старшините пазят за тъпи младши офицери.
— Неприятно ми е да безпокоя съня ви, скипере, защото, ако питаш мен, трябва да се възползваш от всяка минутка. Но става късно, трябва да тръгваме, а и ти винаги ни казваш, че в речника думата снизхождение е между сифилис и сране. Затова вдигай си задника, навличай си снаряжението и да тръгваме, за да избием малко лоши.
01:12. Ох, не трябваше да ми харесва — и не ми харесваше изобщо. Но трябваше да го направя. И затова направих го. Отпих пет бързи глътки вода, с усилие се изправих на колене, след това на крака — удряйки стария свиреп череп в ниския таван на пещерата. След това, тъй като всичко беше нормално (искам да кажа, че изпитвах болка), се заех с работата. Изслушах доклада по обстановката от Ранди и Бумеранга и научих къде са лошите и как старшините са направили фина настройка на операцията. След това клекнах и надянах снаряжението си. Първо беше бронежилетката. След това, над нея, тактическата жилетка за разни неща. Размърдах се, докато проклетите жилетки застанат горе-долу удобно, а после проверих отново дали катарамите са закопчани, връзките — вързани и лепящите ленти — лепнати. Концентрирах се върху пълнителите, проверих дали са заредени догоре и дали патроните сочат накъдето трябва. Не се смейте. Виждал съм опитни стрелци да зареждат в тъмното и да вкарват някой шибан пълнител в магазина обратно. Майтапът е за тяхна сметка, когато им засече оръжието.
01:19. Бях готов да тръгвам — или поне толкова готов, колкото можех. Да, треперех. Да, чувствах се като посран. Да, изпитвах болки, смърдях и виждах нещата мъгляво в най-добрия случай. Но когато си Воин и водиш Воини в бой, чувствата ти, миризмата ти и болките и болежките ти не се броят. Брои се воденето чрез пример. Брои се да покажеш, че каквото и да стане, ще упорстваш. Ще продължаваш напред. Ще изпълниш мисията и хората ти могат да разчитат, че ще ги върнеш живи и победили.
Е, тази книга си е чиста художествена измислица, но онзи вид Воинско предводителство, за който говоря, се среща от време на време в реалния живот.
Като примера на старши сержант Рой Бенавидес. Сержант Бенавидес бил изпратен в пета специална рота във Виетнам. Ето какво направил там, като цитирам наградата за неговия почетен медал, и как е водил чрез пример. И не пропускайте тази част, защото всеки един от вас дължи на Рой Бенавидес, починал през ноември 1998 г. на петдесет и три години, уважение колкото цял товар с лайна. Той беше от онези войници, чийто модел винаги опитвам да следвам.
Сутринта на 2 май 1968 г. разузнавателен екип от специалните сили е внедрен с хеликоптер в район с гъста джунгла западно от Док Нин, Виетнам, за да събере информация за потвърдена мащабна дейност на врага. Районът бил контролиран и редовно патрулиран от северновиетнамската армия. След кратък престой на земята екипът се натъква на тежка съпротива от страна на врага и иска аварийно евакуиране. Три хеликоптера опитват да ги евакуират, но не могат да се приземят поради засилената стрелба с малокалибрено и зенитно оръжие.
Сержант Бенавидес се намирал в предната оперативна база в Лок Нин, за да контролира операцията по радиото, когато хеликоптерите се връщат, за да разтоварят ранените членове на екипажа и да прегледат щетите по машините. Сержант Бенавидес доброволно се качва на хеликоптер на път за нов опит за евакуация.
Разбирайки, че всичките хора от групата са или мъртви, или ранени и следователно не могат да се придвижат до зоната за евакуация, той насочва машината в една разчистена площ наблизо, където скача от кръжащия хеликоптер и тича 75 метра под унищожителен обстрел до ранения екип. Преди да стигне дотам, е ранен в десния крак, в лицето и в главата. Въпреки болезнените рани той поема командването, прегрупира хората от екипа и насочва стрелбата им така, че да улесни кацането на евакуационен хеликоптер и товаренето на ранените и мъртвите членове на групата. След това хвърля димки, за да насочи хеликоптера към местоположението на екипа. Въпреки сериозните си рани и под силен вражески огън той пренася и влачи половината от членовете на екипа до чакащия хеликоптер. След това осигурява защитен огън, като тича до хеликоптера, който се придвижва напред, за да вземе останалите членове на екипа.