Лежах там осем, девет, десет секунди, без да дишам. И слушах. И в един момент косата на тила ми щръкна право нагоре, като долових хрускане от обувки върху земята, приближаващо откъм лявата ми страна. Звукът беше последван от миризмата на цигарен дим, чесън и телесна миризма. Предположих, че врагът е пристигнал. Дотук с охранителните патрули, дето си стояли зад оградата.
Наведох лице в свивката на ръката си, за да не ме издаде някое отражение от очите ми. П-р-и-б-л-и-ж-и-х цевта на своя автомат до слепоочието си, за да мога да я вдигна почти без усилие. И продължих да лежа, неподвижен като труп, и да чакам, а сърцето ми биеше бърз ритъм като на там-там в ушите.
Защо ли? Защото не исках да убивам тоя задник. Не сега. Все още не. Още бяхме далеч извън оградата и изпращането му, колкото и удовлетворително да е, предвид настроението ми и начина, по който мина денят ми, щеше да издаде факта, че враждебни посетители, т.е. ние, са направили визитация. Още повече, предимно в холивудските филми убиването отблизо и на лична основа се извършва sans никакъв шум. В реалния живот винаги съществува вероятност от страничен шум — тяло, паднало на земята; вероятност убитото от вас същество да не е напълно мълчаливо и да успее да нададе вик; или пък внезапната поява на мистър Мърфи (или някой от проклетите му роднини), за да объркат положението.
И така, лежах си и чаках. Защото знаех, че ако този задник няма очила за нощно виждане или с топлинна ориентация, или пък ако не е шибаняшки добър ловец, няма да ме види, дори и да гледа право в мен.
Защо? Защото нощем човек не вижда така, както през деня. През деня човек гледа право в даден предмет, за да го види. Това е така, защото използва конусните клетки в очите си, които са съсредоточени в центъра на ретината. Нощем използва пръчковидните клетки, групирани около конусите. Научил съм момчетата си, че нощем не трябва никога да гледат право в нещата. Вместо това трябва да изкривят погледа си с около половин човешки юмрук. И така ще видят врага си, преди той да види тях.
Но не всеки знае този номер. Очевидно тангото, което беше излязло да се поразходи, не го знаеше. Освен това възможността му да вижда в тъмното беше нарушена от огънчето на цигарата, която пушеше. И така, мина край moi, без да ме забележи, и си спечели още няколко минути живот и вероятно последната си цигара.
02:01. Петдесет и девет минути до Времето за Представлението. Лежах до оградата в непълната сянка между охранителните лампи и търсех резачките за тел в „банана“ на кръста си. И търсех. И търсех. Всъщност бих могъл да си търся през цялата шибана нощ, защото шибаните резачки не се намираха в него. Къде се намираха, питате? Уместен въпрос. Попитайте мистър Мърфи, защото аз знаех съвсем добре, че съм ги прибрал там, когато си готвех снаряжението в Баку.
Трябваха ми шест минути да се върна с гърчене и лазене до останалите от групата, легнали зад едно прикритие, за да установя, че аз бях единственият с клещи за рязане на тел тази нощ.
Е, техническият термин в групите за бой със специални методи към Военноморските сили е „да ти го начука козел“. Защо? Защото във всяка мисия трябва да се предвиждат излишъци. Просто казано, ако ме убият, моите хора трябва да могат да завършат мисията, а няма да могат да сторят това, ако съм ЕШЗКНТ — единственият шибан задник, който носи телорезачки.
Но тази вечер аз бях ЕШЗКНТ. Затова ме чакаше път към майната ми, защото изоставах с девет минути от графика, който течеше в главата ми.
А все още се намирахме от външната страна на оградата.
Но не за дълго. С безшумни сигнали обявих, че ще се покатерим. Свалих якето си. Щях да го сложа върху бодливата тел. Погледнах Нод и направих жест, сякаш стрелям с прашка. Нод ми отговори с вдигнат палец, опипа тялото си, бръкна в левия си джоб и извади прашка и торбичка лагерни сачми. Върна се с мен, легна по гръб и улучи най-близката лампа с първата сачма. Е, поне някои неща ставаха както трябва.
Казвал ли съм ви никога да не разсъждавате по този начин? Добре, никога не разсъждавайте така. Защото, ако си въобразите, че всичко върви както трябва, значи нещо ще се обърка.
Защото тъкмо показвах на Нод една голяма усмивка за добре свършената работа и чух бързо „цък-цък-цък“ в ухото си. Нод също го чу. Замръзнахме — защото, ако цъканията са тризнаци, значи има неприятност. Лежахме по гръб, като опитвахме да станем невидими в тъмното. Точно тогава чух хрускането на приближаващи обувки по чакъла, от вътрешната страна на оградата.