02:12. Позволете да спра тук достатъчно време, за да ви разкажа за един много важен елемент на неконвенционалните бойни действия. Той е да пазиш тишина по време на проникването във вражеска територия. Шумовата дисциплина е от съществено значение. Не можете да идете до целта, като вдигате шум, защото тогава лошият ще ви чуе и ще очисти задника ви, преди вие да успеете да очистите неговия. А, виждам ви, там, дето протестирате, че казаното от мен е въпрос на здрав разум и няма нужда да го казвам. Но грешите. Дори и най-добрите от нас нарушават шумовата дисциплина от време на време. И така, като се приближавате, трябва да го правите напълно безшумно, потайно и тихо. Никакво хрускане на чакъл. Никакво стъпване върху клончета или листа. Никакъв шепот. Нищо.
Тази методика обаче изисква време. Не можете просто да изтичате до целта, защото тичането не е безшумно. И така, трябваше да се движим бавно, предпазливо, благоразумно, през широката, открита и засипана с чакъл територия в посока дългата страна на буквата „Г“.
По-голямата от двете постройки имаше направена от подръчни материали палуба, широка три метра и по цялата й дължина. Имаше и две врати на дългата й стена и никакви прозорци. Това не бях го видял на спътниковата снимка, защото цялата сграда се намираше под един покрив. Но сега виждах, че двете страни на Г-образната сграда не са съединени. Това беше добра новина, защото е по-лесно — по-малко сложно — да удариш чифт цели едновременно, отколкото да си проправяш път през дългата, двойна цел, особено когато не знаеш какво е вътрешното разположение.
На последно място, между оградата и постройките, малко встрани от позицията, определена като седем часа, стоеше един контейнер от гофрирана ламарина, голям като камион, за който смятах от спътниковите снимки, че се използва от лошите за оръжеен склад. Той щеше да ни служи за прикритие и затова щяхме да се съберем там и след това да ударим копелетата.
Глава 15
02:27. Поставихме Чука на предна позиция, като леко го вдигнахме върху топлата стомана на товарния контейнер. Той се промъкна по покрива му, нагласи се в легнало положение, опря пушката до бузата си и огледа района с прицела за нощно виждане и го обяви за чист.
02:33. Придвижих се сантиметър по сантиметър по чакъла, като внимателно избирах къде да стъпя, докато стигнах онова място на палубата, до по-голямата от двете едноетажни постройки, и се пъхнах под нея. Лежах там потен, а болката в крака ми пулсираше с ритъм, различен от този на ускорените удари на сърцето ми, и си мислех за това колко много ме обича Господ. Тръгнах напред само за да прасна черепа си в една бетонна греда. Добре е да знам, че някои неща, като болката, са постоянни в живота ми. Тридесет секунди по-късно към мен се присъедини Нод, чиито очила за нощно виждане работеха достатъчно добре, за да изпълзи около дебелата и груба греда. Половин минута по-късно Пачия крак и Таймекса се свряха под дървените дъски. Последваха ги Алигатора и Бумеранга.
Лежахме по гръб, като разстоянието между върха на многократно размазвания ми нос и дъното на неравномерно разположените дъски на палубата беше петнадесет сантиметра. Нямаше нужда да комуникираме — всеки знаеше какво трябва да прави.
Проверих часовника си. Деветнадесет минути. Пачия крак и Таймекса тръгнаха към кърмовата част на палубата, където щяха да започнат своя щурм през единствената врата на класната стая. Когато те ударят своята цел, ние щяхме да ударим нашата. Лежах по гръб и прокарвах ръце по оборудването си, за да проверя дали всичко се намираше на мястото си.
В който момент дочух вратата над главата ми да проскърцва и да се отваря, а после стъпки по скърцащите дървени дъски. Всички замряхме. Аз лежах, а сърцето ми туптеше в ушите. Не ви трябва коефициент на свиваемост на задника — мисля, че точно в онзи момент не бихте могли да вкарате и карфица в сфинктера ми.
Чух непогрешимия звук от драскане на кибритена клечка в дърво, повторна пауза, поемане на дъх и доволно издишване/въздишка на сериозен пушач, поел първата глътка дим за деня.
Стоя на мястото си към минута и половина, въпреки че на мен ми се стори цял шибан час и половина. След това се разходи до ръба на палубата (още четири стъпки). Там се чу шумолене, а след това звучното плискане на пикня върху чакъл, защото копелето беше застанало на ръба на палубата и се облекчаваше. След това се изпърдя продължително и силно — Господи, какво беше ял тоя? — изтръска се, метна цигарата в тъмното и си влезе вътре.
Това не беше добра новина. Както съм ви казвал, хората като мен са най-уязвими, когато заемат позиции за операцията си. Тогава сме незащитени и е най-трудно да се постигне онази съществено важна изненада, съчетана с жестокост на действията, която ни позволява да побеждаваме превъзхождащ ни по брой враг.