— Ей, Джак — извика Рой.
Момчето се обърна:
— Моля?
Изглеждаше сепнат, уязвим. Не беше от онези лоши хлапета наистина.
— Какво ще кажеш да пийнем по една кола?
— Да-а-дено. Ако на теб ти се пие.
Рой не искаше нищо газирано; искаше тишина. Но я бе докарал дотам, че не му оставаше друго, освен да излезе в тъмния коридор, да изрови две десетцентови монети от джоба си, да ги пусне в автомата, да издърпа две мокри бутилки и да ги донесе обратно в Рекламното студио. Когато предложи едната на Джак, момчето му подаде монета от пет цента и пет по един.
— Задръж ги — каза Рой. — Купи си саксофон.
Признателното лице на Джак показваше, че намекът е бил твърде тънък за него.
— Искаш ли фъстъци? — попита той, като посочи оплескано с мастило пликче с щампа „Плантатори“.
От хладната тежест на бутилката в ръката на Рой идеята за солени ядки прозвуча приемливо. Той грабна пълна шепа, после, като видя, че пликчето е почти празно, пусна няколко фъстъка обратно. Докато ги хрупаше един по един, момчето го гледаше, види се, че очакване да каже нещо. Рой махна с полусвита шепа към свитъка с поръчки върху шпиндела.
— Ще има да работиш цяла нощ.
— Не мога да ги свърша всичките тази вечер.
Рой знаеше, че е така, но ако се съгласеше, момчето можеше да се разхайти. Той се върна при надписа, без да обели нито дума повече. Пооправи тънките чертици на „Y“-то и с бавен, образцов замах изписа опашката.
Докато миеше двете четки и после докато отваряше бурканчето с етикет „Тъмночервено“, Рой бе спрял поглед върху ръцете си. Бяха жилести и гладки, с грижливо оформени нокти, и съвършено чисти, макар и не толкова бели, че да не изглеждат приятно потъмнели на фона на блестящите маншети. Маншетите, навити точно два пъти и колосани с твърдостта на фин картон, леко прилепваха под лакътя и му придаваха сладостното усещане на опакован. По-добре, че не се скара на момчето. Рой знаеше, че това се дължи само на невъзмутимото спокойствие на малкия, който си свирукаше прав зад гърба му, стегнат в коравата престилка, и си играеше с печатарските букви, а до него на тезгяха лежаха пакет цигари „Олд гоулдс“ и пликчето със солени фъстъци. Бог знаеше какво става в главата му. Малкият пушеше здравата. Веднъж, когато Рой го попита дали не пуши твърде много, Джак отговори, че не, пушел единствено тук, и тъкмо за това ставаше дума, но Рой си замълча. Все едно, нали не му беше баща.
Рой се залови за буквата „L“. Джак подхвана „Ако можех да бъда с теб поне час тази нощ“ дразнещо, сипкаво, провлачено. Опитваше се да имитира Колман Хокинс или друг някой проклет изпълнител на боп; Рой не можеше да чува дъжда. Като лек намек той пусна радиото, което събираше прах на полицата. Беше стар „Филипс“ и лампите му само дето не бяха гръмнали. Джак едва ли го чуваше от врявата, която самият той вдигаше, хем беше надут до краен предел. Продължаваше да свири с уста, сякаш участвуваше в „Царството на птиците“ и театралният прожектор бе лумнал в светлина.
Рой свърши с буквата. Джак изведнъж замлъкна. Като се надяваше, че момчето не се е засегнало, Рой изключи радиото. В тишината чу какво го е накарало да спре: вратата на асансьора се хлопна и затракаха дамски токчета.
Сякаш мина повече от минута, докато се отвори Рекламното студио. На прага застана Джанет в прозрачен дъждобран, обсипан целият с капки, които искряха и в късата й червена коса. Имаше нещо агресивно в тази мокра от дъжда коса. Тя се начумери от ярката светлина.
— Вън е тъмно — каза тя. — Обърках се.
— Ключът е точно до асансьора — бе единственото, което Рой можа да измисли.
Джанет мина покрай печатарската машина и момчето до нея и застана до Рой. Видя надписа.
— Todl? — прочете тя.
— Toyl. Това е „Y“.
— Но в горната част е затворено. Прилича на „D“ с извита опашчица.
— Това е готически шрифт.
— Добре, не искам да споря. Сигурно така ми се струва.
— Откъде се взе тук? Какво се е случило?
— Стегна ме шапката, вали.
— И вървя пеша дотук? Кой те пусна в магазина?
— Само шест преки. Нямам нищо против да ходя под дъжда. Приятно ми е. — Джанет бе наклонила леко глава и пръстите й си играеха с едната й обица. — Пазачът ме пусна. Каза: „Качете се право горе, мисис Мейс. Той ще се зарадва да ви види. Сто на сто е самотен и ще е щастлив да ви види.“
— Орли ли те пусна?
— Не попитах как се казва.
Тя си взе цигара от пакета на Рой.
— По-добре си свали дъждобрана — каза той, — ако не искаш да се разболееш.