Както споменахме по-рано, през 1902 г. папа Лъв XIII е създал Папската библейска комисия, за да следи и да направлява католическата теологична ученост. По-конкретно комисията се противопоставя на модернизма, на работата на учените, които видяхме събрани около семинарията „Свети Сюлпис“ в Париж, преди тези учения да бъдат заклеймени в края на деветнайсети век. Папската библейска комисия осигурява експерти - „консултанти“ - на Светата канцелария. Това е първата отбранителна линия срещу нападения против вярата. Една от главните й роли е била - и все още е — да установява и да постановява „правилния начин да се проповядва писанието“5. Всъщност това на практика е централата за „мошеничества“ на Ватикана.
Макар Светата канцелария и комисията да се смятат за две отделни организации, това всъщност е илюзия; двете институции винаги са имали огромен брой общи членове на ръководствата си. Близостта между двете става офици- ална през 1971 г., когато Папската библейска комисия е поставена под шапката на Инквизицията - сега известна под по-приятното си название Конгрегация за доктрината на вярата. И двете организации действат от една и съща сграда в Рим. През 1981 г. кардинал Рацингер става отговорният кардинал, Великият инквизитор. През 2005 г., както всички знаем, той става папа.
* *
През 1951 г. реакцията срещу онези, които свързват Свитъците от Мъртво море с християнството, става все по-сил- на: твърде много е заложено на карта за хората, които имат нужда да поддържат уникалността и божествената природа на Исус. През февруари същата година един известен йезуитски учен пише критика в „Етюди“, йезуитско академично списание. Позицията му е очевидна за другите учени: той е „разтревожен от нещо, което прилича на заплаха за уникалността на Исус“. Някъде по същото време още един удар предизвиква още по-силната тревога на католическите учени. Парчета ленена материя са открити в Пещера 1, когато Джералд Ланкастър Хардинг и отец Дьо Во разкопават там. Едно от парчетата е изпратено в Съединените щати, за да бъде датирано с въглерод: в резултат се получава датата 33 г. сл.Хр., плюс-минус двеста години - период на създаване от втори век преди Христа до началото на трети век след Христа. В такъв случай свитъците може да са били създадени през християнския период. Това е датировка, която Църквата ще трябва да приеме и с която да се примири.
След това, през март 1951 г., отец Дьо Во, който се опитва да заеме позиция, контролираща свитъците, публикува много отрицателна рецензия на лекцията и книгата на Дюпон-Сомер в „Ревю библик“, на което самият той е редактор. Дьо Во не скъпи сарказма си: „Тази теза е представена много изкусително и с мамещ ентусиазъм. Има много научност и още повече изобретателност“.
Само че отец Дьо Во често греши. Допуска сериозна грешка и в своята рецензия. Едно от „доказателствата“ му за тезата на Дюпон-Сомер е „фактът“, че „гърнетата, в които са намерени ръкописите, се датират към края на елинистичния период, преди римския период в Палестина, от компетентни археолози, които са ги виждали“. Това твърдение на отец Дьо Во, както и много други негови твърдения, е погрешно и по-късно той е принуден да го оттегли. Само че той вече е успял да отбележи точка в престрелките, които в крайна сметка водят до голяма битка.
В края на 1951 г. отец Дьо Во и Джералд Ланкастър Хардинг започват разкопки на руините в Кумран. И точно тогава те получават още един удар: всички разпознаваеми монети, които са намерили, датират от началото на християнския период до края на еврейската война през 70 г. сл.Хр.. Те откриват и гърне, вкопано в пода на една от пещерите, което е същото като гърнетата, в които са се намирали свитъците в Пещера 1. Това е силно доказателство в полза на факта, че и Кумран, и свитъците са се използвали по време на християнския период.
И после, през септември 1952 г., бедуинът се появява с картонени кутии, пълни с фрагменти от свитъците. Бедуинът е открил Пещера 4. Така се появяват хиляди парчета от около осемстотин различни свитъка. Само че всички тези парчета са малки, някои от тях - много малки. Там не са намерени никакви пълни свитъци. Толкова много фрагменти трябва да бъдат навързани в едно цяло и преведени, че никой специалист не може да се справи със задачата сам. Трябва да бъде сформирана специализирана група учени, за да могат да подредят, да преведат и да публикуват материала. Това дава на отец Дьо Во възможност да си възвърне част от контрола над текстовете.