През 1953 г. е сформиран малък международен екип от седем учени, които да „притежават“ ръкописите и да работят над тях. Този екип се ръководи от отец Дьо Во и е доминиран от Библейския колеж. След като един германски учен си заминава още в началото, в екипа остават четирима католически свещеници, а един негов член, монсеньор Патрик Скеан, е преподавател от Американския католически университет във Вашингтон и впоследствие става директор на Американския колеж за ориенталистични изследвания и член на Папската библейска комисия. Цитират се неговите думи, че „голяма част от дълга на всеки изучаващ Стария завет е да проследи в свещената история развитието на готовността за разпознаване на Христос, когато той дойде“. Ясно е, че той не е силен привърженик на обективната наука.
Свитъците се пазят в Палестинския археологически музей, по-късно преименуван на музей „Рокфелер“. В борда на този музей е отец Дьо Во.
Отец Дьо Во става член на Папската библейска комисия през 1955 г. Освен това като ръководител на Библейския колеж той е в челните позиции на библейската археология. Всъщност след него всеки следващ директор на Библейския колеж също е член на Папската библейска комисия.
Отец Дьо Во е редактор на колежанското списание „Ревю библик“, посветено на академичното и археологичното проучване на библейските въпроси. „Ревю“ доминира и едно ново списание, посветено на Свитъците от Мъртво море, което се нарича „Ревю дьо Кумран“. Когато през 1956 г. излиза новият католически превод на Библията, впоследствие наречен Йерусалимска Библия, главен редактор е отец Дьо Во. Той е автор и на голям труд върху историята на Древен Израил и върху Свитъците от Мъртво море и неговите разкопки в Кумран. Отец Дьо Во наистина е много влиятелен човек в тази област.
Избраните учени охраняват свитъците много строго: никой освен тях или академично „лицензиран“ от тях човек няма право на достъп до материала. Развихря се обаче един скандал: докато някои учени, най-вече Джон Алегро, издават своите текстове относително бързо, на други е нужно много повече време. Минали са четирийсет години и все още някои важни свитъци остават непубликувани. Налице е растящото подозрение, че католическите учени задържат материал, пагубен за уникалността на Исус.
Английският член на екипа Джон Алегро има свои собствени подозрения. Когато научава, че отец Дьо Во и други членове на международния екип се канят да напишат отворено писмо до лондонския вестник „Таймс“, с което да заклеймят неговата интерпретация на Свитъците — едно възмутително действие, - Алегро пише на отец Дьо Во през март 1956 г. и го предупреждава:
По време на всяка лекция за свитъците, която изнасям, изниква все същият въпрос: вярно ли е, че Църквата е свещена... и можем ли да сме сигурни, че всичко ще бъде публикувано... Не е нужно да обяснявам какво ще бъде въздействието на подобно писмо, подписано от трима римокатолически свещеници.
Само че отец Дьо Во и останалите пренебрегват предупреждението му и продължават с действията си, целящи дискредитирането на Алегро. Няма да му позволят да се измъкне безнаказано с независимите си действия. Контролът е всичко, когато става дума за Свитъците от Мъртво море.
От тяхна гледна точка това е умно. Нужно е само да погледнем текста „Син Божи“, за да се уверим в това.
* *
Един горещ следобед през юли 1958 г. бива закупен нов отрязък от текст; той е на арамейски и е намерен в Пещера 4.
Един от експертите, присъствали в този момент - йезуитският отец Джоузеф Фицмайер, сега професор по библейски проучвания в Американския католически университет и консултант на Папската библейска комисия, ми каза, че са успели да разчетат текста още до следващата сутрин. Нека схванем всичко правилно: на 10 юли 1958 г. специалистите от международния екип са знаели, че разполагат с част от текст, в който става дума за личност „която скоро ще бъде наречена Син Божи“. Все още се водят спорове относно това дали тази личност е поддръжник или противник на садукейското свещеничество в Кумран, но това няма значение. Важното е, че се оказва, че титлата „син Божи“, за която преди се е смятало, че се използва само за Исус в света на юдаизма, е имала предходна употреба.
Разбира се, това е противоречиво. Католическите учени са решени да поддържат възможно най-голяма дистанция между свитъците и християнството; ако пуснат този текст, това би разкрило безсъдържателностга на техните аргументи. И те правят каквото могат: скриват текста в продължение на много години. Съществуването му се пази в тайна. Накрая ученият, който отговаря за текста - отец Джоузеф Милик, го споменава в една лекция през 1972 г. През 1990 г. текстът става достояние на едно популярно списание, „Библейски археологически преглед“, което го публикува. Но това се случва трийсет и две години след намирането и превода на текста. При отсъствието на трайно решение като унищожаването на текста най-добре е да се печели време.