Възможно ли е да е някаква генеалогия, текст, старателно пазен от членовете на семейства, които твърдят, че произхождат от Давидовото коляно, за които се знае, че са били в Нарбон чак до средновековието? Известният еврейски пътешественик и писател Вениамин Туделски посещава Нарбон към 1166 г. и пише, че тази еврейска общност се управлява от „потомък на династията на Давид, както се твърди в родословното му дърво“.
От друга страна, възможно ли е да си имаме работа със средновековен френски превод на още по-ранен документ, вероятно дори с документ от Йерусалим и датиращ от първи век? Както ще видим, това е твърде възможно, защото такива документи са били намирани.
* *
В често пъти странния свят на близкоизточните антики винаги се носят разни слухове, винаги има нови ценни находки, винаги предстои да се правят сделки. А край всичко това сред намеци и слухове от трета ръка винаги се говори за съществуването на някакви документи, които са опасни за Ватикана, за документи, които, засягайки Исус по някакъв неконкретизиран начин, са — както се твърди — нещо като „неопровержимо доказателство“. Никой не знае точ- но подробностите. Само че слуховете са упорити и аз се позаинтересувах от това да ги проследя.
Едва осем години след издаването на Светата кръв и свещеният Граал с помощта на личните си контакти в тази сфера успях да се добера до извора на слуховете и до собственика на документите, които бяха обект на тези слухове.
Той беше израелец, който от много години живееше в голям европейски град. Беше богат бизнесмен, само че истинската му страст бяха старинните предмети с религиозна символика, които той събираше без значение каква е цената им. Той ми обясни разсъжденията си така: „Цялото човечество търси начин да влезе в пряка връзка с божественото. Ние можем да използваме символиката, за да ни помогне да скочим в божественото“.
Беше много културен, с безупречни обноски, високо интелигентен и притежаваше силна интуиция и хитрост. Само голям смелчага би дръзнал да го надхитрява в антикварните сделки. Той ме посрещна радушно в дома си и ми предложи кафе. Седнах на канапето и погледнах към ниската масичка пред себе си. Имаше прозрачна стъклена повърхност. Отдолу се виждаше голяма керамична жива картина: подробен модел на цял ханаански храмов ритуал, застинал във времето. Свещените камъни стояха в края на свещеното пространство и много от малките керамични фигурки бяха изобразени в акт на ритуално почитане, сигур- но точно в този момент. Всяка фигурка беше уникална и изпълняваше различна функция в ритуала. Вперих поглед в картината, съзнавайки, че това е нещо изключително. От картината можеше да се разбере как е протичал ритуалът. Доколкото ми беше известно, нито един учен не беше виждал тази жива картина — поне не официално.
В къщата беше пълно с шкафове, в които температурата и влагата се контролираха и в които имаше много уникални предмети - такива, с които всеки музей в света с радост би се сдобил. Домакинът ме разведе и ми показа няколко свои съкровища, преди да се върнем на канапетата. Там съпругата му ни поднесе още кафе и той ми разказа част от историята си.
В миналото бил приятел на Кандо, търговеца със Свитъците от Мъртво море. Бил посредник между Кандо и израелците и участвал в аферата с Храмовия свитък, която станала причина Кандо да се озлоби срещу израелците. Кандо се опитвал да продаде свитъка. Моят приятел отишъл с парче от него при Игел Ядин, който му казал да го купи на всяка цена. Преговорите напредвали, но точно в този момент избухнала Шестдневната война. След завземането на Западния бряг от израелските сили през юни 1967 г. Ядин отишъл в дома на Кандо във Витлеем, за да вземе свитъка лично. Знаел, че е скрит някъде там. Кандо бил отведен и разпитван в продължение на пет дни. Свитъкът в крайна сметка бил намерен натъпкан в комин, поради което краищата се повредили.
Вбесен от това отношение, Кандо отказал да има повече вземане-даване с израелците, но казал на приятеля ми, че притежава голяма сбирка от свитъци и от парчета и че е изпратил всичките в Дамаск. Освен това казал, че има и други пещери, които не са известни на археолозите, в които бедуините били намерили още свитъци. За съжаление разпространената практика сред бедуините била да накъсват свитъците и да ги продават парче по парче. Така получавали по-добра цена. Приятелят ми каза, че през последната година се е сдобил с едно двайсетсантиметрово парче от един по-голям свитък - специално описан като по-скоро сектантски, а не библейски, - само че цената за парчето била 500 000 долара; целият свитък се предлагал за десет милиона долара. Разбира се, цената подлежала на договаряне.