Оказа се, че е безсмислено да се притеснявам — съдебното дело започна по-късно от очакваното и продължи повече, отколкото допусках, а изслушването на свидетелските показания приключи едва осем дни преди издаването на книгата. През това време бях открил в интернет, че „Рандъм Хаус“ - по силата на странно съвпадение - ще пуснат петмилионен тираж с меки корици на Шифърът на Леонардо в същия ден, когато на пазара излиза и новата ми книга!
Разбира се, всяко мое интервю за медиите започваше с някакъв въпрос за съдебното дело. Беше неизбежно, а и не ме затрудняваше. Само че един от въпросите, които непрекъснато ми задаваха, бе: „Защо Шифърът на Леонардо има такава огромна популярност?“. Откъде можех да знам! Продажбите на предишните книги на Дан Браун бяха относително ниски; какво бе направило последната му книга толкова успешна? Доколкото се виждаше, той не бе променил стила си.
От всички коментари в пресата и от реакцията на Църквата ставаше ясно, че вниманието на публиката - в подкрепа на книгата и против нея, особено в Съединените щати - е привлечено от религиозните проблеми, поставени в книгата. Какво точно се случваше?
Замислих се над проблема. Всъщност вече го правех от известно време, понеже моето убеждение и убеждението на съавтора ми, което защитавахме в съда, бе, че тези въпроси възникват от материал, извлечен от нашата книга Светата кръв и свещеният Граал. Но каквито и да са добрите и лошите страни на този спор за интелектуална собственост — когато пиша тези редове, макар да изгубихме съдебното дело във Върховния съд в Лондон, Апелативният съд ни позволи да отнесем въпроса до трима апелативни съдии, — явно по някаква причина радикалните идеи за Исус, за Мария Магдалина и за налагането на християнството, с които се занимаваха и двете книги, а също и поставените от тях въпроси, бяха докоснали някаква струна в душата на американските читатели, нещо, което далеч надхвърля масираната рекламна кампания, организирана от издателите на Шифърът на Леонардо. Същият интерес впоследствие се появи по целия свят.
Струва ми се, че отговорът донякъде е свързан с духов- ното лишаване от права на много хора, които смятат, че следват средния път в трите големи религии: т.е. мнозинството хора от тези вероизповедания.
Не е чудно, че повечето християни, евреи и мюсюлмани следват средния път; убежденията им са умерени, отражение на културата, част от която се чувстват, и това им дава задоволяваща ги и удобна вяра, с която могат да водят смислен и нравствен живот, който не изисква от тях специалната отдаденост, очаквана от духовенството и монашеството. Не по-малко важно е, че средният път не води до спорове: християните, евреите и мюсюлманите от средния път могат да бъдат умерени, гъвкави и общо взето толерантни едни към други.
Докато преобладава тази позиция, цари добродушие. Никой не е мислел, че великите религии някога ще бъдат подложени на разрушителните сили, които се появяват сега. Малцина са имали необходимостта да поставят под съмнение вярата си сериозно - или пък изобщо. Цари кротко задоволство, че изповядваш вяра, която ти позволява „да бъдеш себе си“.
Но след това, през последните едно-две десетилетия, хората, действащи в самата периферия на трите големи религии, преминаха в настъпление; те заеха неотстъпчиви доктринални позиции, претендираха, че говорят от името на цялата религиозна общност и рязко и безкомпромисно настояваха, че всички, които добродушно и щастливо следват средния път, трябва да се присъединят към тях в крайните им разбирания.
Тревожното е, че тези религиозни учители хардлайнери започнаха да примесват религиозното си послание с политиката: християнските фундаменталисти твърдяха въз основа на подбрани от тях текстове и ексцентрични интерпретации, че близкоизточните войни на Блеър и на Буш са част от божествен план, който ще доведе до завръщането на Исус начело на огромна армия. Еврейските фундаменталисти твърдяха, че древните им текстове им дават право върху територия във и около Израел и че разрушаването на джамията Кубат ал Сахра и възстановяването на Храма ще доведат до идването на месията. Ислямските фундаменталисти намират в свещените си текстове оправдание за това, че се взривяват в кафенета и в автобуси, като освен на своя живот слагат край на живота на невинни хора, твърде често мюсюлмани като тях самите. Те също очакват идването на месия - Махди. В тези дискусии не е намерил място въпросът дали Исус, месията и Махди са едно и също лице. За външния наблюдател би изглеждало, че тези личности биха опитали да заемат същото духовно място; ако успеят, това би било чудо на триединството.