След пет години в Атина Евнапий се връща в родния си град Сард в Турция и попада в местна група философи, привърженици на Платон, които изучават медицина и теургия - много практическо боравене с божествените сили чрез средствата на ритуала, танца и музиката. Той е все още жив, когато през 391 г. сл.Хр. император Теодосий забранява всички езически религии, но въпреки опасностите Евнапий яростно критикува християнството в своите писания.
Евнапий пише биографичната история на свои съвременници философи. Освен това се рови в общата история и пише допълнение към публикувана история от друг автор. Към тази книга Евнапий добавя подробности, свързани с периода 270-404 г. сл.Хр. Той приключва към 414 г. За жалост оцелели са съвсем малки откъси от тази история. Само че загубата е обвита в загадъчност.
Император Константин управлява от 306 до 337 г. и точно по онова време е свикан Никейският събор, обявил Исус за „бог“. По време на неговото управление християнството се превръща в официална религия на Римската империя - противно на желанието на мнозина. С интереса си към обединяването на империята Константин като че ли е възприел чисто политически възглед за религията. Разбира се, както видяхме, самият той е бил покръстен в християнството едва на смъртния си одър.
Може да се разчита, че Евнапий, като вярващ в нещо, смятано от християните за езическа религия, не е харесвал тези промени като цяло и в частност християнството. Можем да бъдем сигурни, че отношението към неговия разказ за управлението на Константин в допълнението към публикуваната история на онова време е било много критично, враждебно и вероятно дори гневно. Тази версия би навредила много на формиращия се християнски ортодокс в началото на пети век. Като последовател на теургията Евнапий вероятно е можел да каже интересни неща относно император Юлиан (361-363 г.), който също е привърженик на ритуалните техники и който се е опитал да върне империята към езичеството и най-вече към Платоновото мислене на един от най-великите и най-недооценени философи от късната класическа епоха, учителя по теургия Ямблих от Апамея (ок. 240-325 г.).
Днес историята на Евнапий би била много интересен текст. За жалост ние щяхме да разполагаме с негово копие, ако не беше Ватиканът и неговата безмилостна нужда да брани своята измамна представа за Исус и за християнството, защото чак до шестнайсети век в твърде често недостъпната библиотека на Ватикана е имало екземпляр от книгата на Евнапий.
Това твърди ученият класицист Марк-Антоан дьо Мюре, който през 1563 г. води лекции в университета в Рим. Там той е виждал екземпляр от „История“ на Евнапий във Ватиканската библиотека. Книгата му се струва толкова интересна, че моли кардинал Сирлет, един от водещите учени във Ватикана, да уреди да бъде направено копие. Само че Сирлет отказва и с подкрепата на папата заявява, че тази книга на Евнапий е „неблагочестива и порочна“. След като вниманието веднъж е било привлечено към съчинението, властите търсят решение на проблема. То е много просто: един начетен йезуитски учен по-късно разказва, че „История“ на Евнапий е била „унищожена по силата на божия промисъл“33. Несъмнено промисълът е действал чрез лишените от божественост действия на хората.
Във Ватикана има история на придобиването - и на унищожаването - на писания, които противоречат на мита, който тази институция разпространява като истинска история. Колко ли още неща са били унищожени през годините? И колко ли още неща има някъде, които са успели да се избавят от безмилостното и целенасочено преследване на ереста от страна на Ватикана? Никой не може да каже със сигурност.
* *
Към пети век победата на Исус на вярата над Исус на историята е в практическо отношение завършена. Митът, че двете неща са едно и също, намира теологично оправдание и се превръща в призната истина. Все пак защитниците на ортодокса, разбира се, не могат да си отдъхнат, защото подобно на корозията и загниването ереста според тях не знае почивка. Те безмилостно бранят вярата, като причиняват на други християни онова, което преди тях са правели езическите императори. През 386 г. сл.Хр. те екзекутират епископа на Авиля - Присцилиян, по обвинение в ерес. Това е първата екзекуция, разпоредена от Църквата с цел да защити позициите си.
Всички пътища може и да водят към Рим, но през следващите векове същото важи и за все повече кървави вади. Цената на теологичното обединение е платена не само със злато - макар че то винаги би намерило гостоприемен дом в ръцете на Църквата, - но и с живота на много хора.