Тази връзка с физическия свят е редовно подчертавана в целия текст. Няма почти никакво съмнение, че това пътешествие в отвъдното засяга и мъртвите, и живите. Разбира се, книгата завършва с недвусмисленото твърдение, че „който познава тези тайнствени образи, е добре подготвен дух Ах. [Този човек] винаги може да влезе и да излезе от отвъдното. Винаги разговаря с живите. Доказано е, че е истина, милиони пъти“34. Не може да се каже по-ясно от това. Това пътешествие е свързано с опита. То е свързано с инициацията.
Този момент не е убягнал от вниманието на учените: египтологът от Чикагския университет професор Едуард Уент е стигнал до извода, че някои текстове, включително „Амдуат“ и друг, озаглавен „Книга за портите“, „може първоначално да са били съставени за употреба в този свят и не са били предназначени само за погребална употреба в гробниците“. Той обяснява, че такива текстове са примери за „практическа теология“, при която живите хора се отъждествяват „със същества в различно състояние и на различни етапи, обитаващи отвъдното“, и че не е необходимо да чакаш смъртта, за да вкусиш от ползите. Такова отъждествяване означава ритуал. Уент добавя:
Според мен изглежда доста по-просто да се допусне, че книгата „Амдуат“, както и „Книга за портите“ първоначално са били предназначени за употреба на земята, както и в отвъдното, и едва вторично са били адаптирани като специфично царска погребална литература.
В самата книга „Амдуат“ се казва, че тя трябва да бъде считана за тайна; само малцина са можели да прегледат съдържанието ѝ. Уент стига до следното заключение:
Тези два велики текста могат да бъдат разглеждани като допълнение един към друг поради това, че дават различни средства или вероятно „два начина“ за влизане в отвъдното и за участие в процеса на смъртта и на обновлението.
Можем да бъдем съвсем сигурни, че е имало някакви дълбоко езотерични и тайни практики, които са били редовно извършвани в уединените помещения и параклиси на египетските храмове, и че мъже - а също несъмнено и жени, например жриците на Изида — са били посвещавани в тайните на царството на боговете и са били учени как да пътуват безопасно през вечната нощ и да избягват всички внезапни опасности, докато не заблестят като звезда.
* *
През последните няколко години водя групи от двайсетина-трийсет души из Египет. Обикновено по време на такива посещения туристите се движат на групички из различните храмове и докато се борят за глътка въздух, ти им пълниш главите с история за нашествия, битки и архитектурни особености, накъсани от смътни портрети на фараони. Обикновено не им се дава информация за предназначението на тези храмове, за провежданите в тях ритуали и за значението на тези ритуали за древните египтяни. Друга важна особеност на такива обиколки е фактът, че тълпите и безмилостните програми - които като че ли се въртят около ресторанти, собственост на братя или на братовчеди - почти не дават на човек възможност да се опита и наистина да почувства местата.
За мен всъщност няма значение кой е построил храмовете. По-важно е какво се е правело в тях. В нашите групи се опитваме да усетим самите места и така често се случва по нещо важно - избухване на неочаквана емоция, която е толкова дълбока, колкото миналото е далечно, но така непосредствена, както е непосредствено настоящето. Всъщност ние се научаваме да очакваме тези моменти като част от опита, предлаган ни на земята, и да ги приемаме като доказателство, че някъде дълбоко в нас се крие древна памет, която само дебне удобен момент, за да излезе на свобода. За някой от нашата група е нещо обичайно внезапно да избухне в сълзи или просто да се почувства „в други селения“. Помня как един човек бродеше като насън из Озериона в Абидос и си мърмореше нещо, сякаш бе способен да изрече единствено тези думи: „Това е истинското нещо. Това е истинското нещо“.
Разбира се, той бе напълно прав. Наложи се да проверя дали е в автобуса, когато тръгвахме.
Помня и една случка по време на посещение в Абу Симбел в далечния юг на Египет. На тръгване туристическото ни корабче направи бавен пирует в езерото Насър пред двата храма: на Рамзес II, който се отличава със своите четири огромни седнали фигури на входа, и по-скромния на дъщеря му Нефертари. Докато корабчето бавно се въртеше, лекият бриз носеше откъси от оперите „Аида“ и „Набуко“ от поставените на горната палуба тонколони. Направо бяхме смаяни.
Нещо, което би било прекалено театрално и дори нетактично, всъщност ни достави истинска наслада. Според мен музиката и грациозният танц на корабчето пред храмовете и пред древните божества бяха толкова непоносимо вълнуващи, че тръпки ме полазиха. Стоях неподвижен, завладян от пълния покой, който безмълвно, но ефикасно бе завладял всичко. Искаше ми се този миг да продължи вечно. И вероятно по някакъв негов си начин точно така и стана. По-късно хора от групата ми казаха, че са били развълнувани до сълзи през онази иначе слънчева вторник сутрин.