Ако в този момент таванът се бе срутил, никой нямаше да може да дойде да ме спаси. В съзнанието ми започна да се прокрадва клаустрофобична паника. Въпреки топлината по гърба ми пролазиха студени тръпки и аз се вкочаних. Изпаднал в неконтролируем пристъп на вътрешен аматьорски драматизъм, се почувствах така, сякаш вече съм в гроба си и само чакам момента, когато ще ме затрупат с пръст. Трябваше да се успокоя; тунелът съществуваше от дълго време и нямаше да се срути внезапно просто защото аз се бях оказал вътре в него.
Няколко пъти бавно и дълбоко си поех въздух и чувството най-сетне се уталожи. Бутнах напред сака с фотоапарата си и се плъзнах напред. Скоро преминах по мои преценки трийсетия метър, а тунелът продължаваше да навлиза хоризонтално в твърдата вулканична скала.
Близо до трийсет и шестия метър тунелът още веднъж се промени - таванът му стана малко по-висок, а ширината му се удвои. Започна да се спуска приблизително с трийсетина сантиметра на всеки метър. Изпитах облекчение: ако се наложи, тук можех да се обърна. Обаче пред себе си виждах, че тунелът по необясними причини се превръща в два тунела. Двата тъмни входа се бяха втренчили в мен като дулата на двуцевка. Реших първо да вляза в десния тунел и запълзях на четири крака.
Само че този тунел продължаваше още съвсем малко. Странното бе, че той свършваше внезапно на около четирийсет и пет метра от входа. Това изобщо нямаше смисъл. Да не е бил запечатан? Един повърхностен оглед не ми показа с нищо, че случаят е такъв. От лявата ми страна имаше дупка в скалата. Тя водеше към друг тунел и аз пропълзях през нея. Колкото и да е странно, се озовах в края на левия тунел. Тази ексцентрична сложност ми се стори напълно безсмислена. Защо някой ще прокарва два тунела, които да свършват на едно и също място? Точно пред себе си видях останалата част от пространството - някакъв вход бе запечатан с каменни блокове, които бяха здраво циментирани. От лявата му страна имаше друга стена с направен в нея отвор. Пъхнах глава в него. Оттам се откри още един тунел, но около метър по-нататък и той се оказа запечатан с отломки. Ударих с крак покрития с отломки под и странният екот ми показа, че има още един, по-дълбок тунел, който минава под мен. В сака си винаги нося лопатка, но сега не беше моментът да започвам разкопки.
Въпреки това я извадих и няколко пъти ударих по зидарията на запушения вход, като в същото време виках с пълно гърло. Не чух нищо, но се оказа, че Робърт Темпъл ме е чувал. Стоях от другата страна на зазиданата част от стената, покрай която бяхме минали на влизане, преди главният тунел да завие надясно.
Като че ли първоначално този тунел също е имал вход към „светилището“ или „храма“ дълбоко под земята, осигурявайки маршрут, разположен по-високо от другия тунел и заобикалящ изкуствения водоем отдолу. Вече започвах да разгадавам логиката на мястото: тази странна конструкция наистина беше, както подозираше Робърт Темпъл, място, където хората идваха, за да бъдат посветени в божествените тайни на отвъдното. Тези посветени, както се наричаха, можеха да влязат, да поемат по дясното разклонение - което винаги се препоръчва в древните текстове - и да преминат с лодки по изкуствената река, за да стигнат до вътрешното светилище, което служеше като вход или като портал към отвъдното, което те търсеха, и към царството на боговете. За да се върнат, посветените трябваше да прекосят обратно реката. А междувременно алтернативният тунел осигуряваше на жреците на това място пряк достъп до светилището, където да чакат пристигането на посветените.
Всичко това до голяма степен ми напомняше за посещенията в отвъдното, описани от класическите автори. Те започваха с разкази за това как посетителите в подземното царство биват откарвани с лодки по река Стикс от безмълвния лодкар Харон. После, след влизането в свещеното царство, пътешественикът посещава според описанието на Вергилий „прелестни места, зелени морави, където душата си отдъхва насред благословените горички“.
Върнах се до сака си с фотоапаратите и с известна трудност поради теснотията извадих един от любимите си апарати „Лайка“, няколко обектива и една светкавица и започнах подробно да снимам всичко, което виждах. Поради дългия си опит с превратностите на едно проучване аз винаги действам така, сякаш няма да имам възможност да се върна повече. Ръководният принцип е „да ти е в кърпа вързано“ и наистина е полезен принцип. А в този конкретен случай се оказа много далновиден.