По праха по пода се забелязваха следи от копачите, които са влизали в тунела през 1958 г. Те свършваха... и пред себе си видяхме чистия и непокътнат прах на пода да се стеле пред нас в тъмнината на тунела.
Колкото повече напредват, толкова повече расте страхът им и след сто и двайсет метра при непрекъснато покачваща се температура двамата решават, че са направили достатъчно, и бързо се връщат на повърхността и на свеж въздух. Договарят се да не осведомяват италианските власти за стореното, защото те все още са убедени, че обектът е пълен с опасни отровни газове.
Малко след това Паджет и Джоунс влизат в тунела отново и този път се спускат на сто и седемдесет метра, докато не биват спрени от подземно водохранилище. Струва им се, че това е краят на тунела. В тунела е изключително влажно и горещо и изследователите се оплакват от липсата на кислород. Могат да останат на брега на водоема едва петнайсетина минути, затова правят много цветни диапозитивни снимки, които по-късно да прожектират на екран и да проучват. Точно на екрана откриват съществуването на плоча, вградена в покрива над водоема.
Когато се връщат следващия път, натискат плочата. Тя поддава. Успяват да я плъзнат встрани достатъчно, за да може Кийт Джоунс да се промуши през тесния отвор. От другата страна Джоунс се озовава в тунел, който стръмно върви нагоре. Той води точно до запечатания вход на подземното „светилище“, което, както впоследствие изчисляват, се намира на сто и осемдесет метра от повърхността на скалата и на четирийсет метра под повърхността на земята горе. Двамата са влезли в най-загадъчния подземен комплекс, който ще изследват в най-големи подробности.
Паджет съобщава, че температурата в тунела е четирийсет и осем градуса, а на водата - трийсет градуса. През май 1965 г. водолазът от американската армия полковник Дейвид Луис и неговият син изследват водоема. Двамата заедно откриват, че в другия край на водоема, дълъг около двайсет и четири метра, има площадка, осигуряваща достъп до тунел, който води право към подземното светилище. Почти девет метра по-надълбоко Луис открива две изкуствено издълбани камери, в които има много горещи извори с температура на водата в тях четирийсет и осем градуса. Още по-нататък водата става толкова гореща, че се налага той да се откаже от по-нататъшни проучвания. Оттогава температурата поне в достъпната част от водоема значително е спаднала. Когато ние изследвахме мястото, установихме, че сега температурата на водата е трийсет градуса, а в самия тунел е с един градус по-ниска.
Оказва се, че Робърт Паджет и Робърт Темпъл са имали много общи интереси. През 1984 г. Робърт Темпъл пише очарователната книга Беседи с вечността, където изследва оракулите и пророчествата в древния свят. В книгата си той споменава този любопитен подземен комплекс в Бая и го описва. Купих книгата, когато излезе, и бях очарован от изключителната природа на това място. Очарованието не ме е напуснало и до ден днешен. Порази ме най-вече прецизността на разкритите строителни работи: дългият входен тунел е ориентиран право към точката на изгрева по време на лятното слънцестоене, а подземното светилище е ориентирано към точката на залеза в същия ден.
И друга дълбока загадка е поставена от тези описания: откъде строителите са знаели за съществуването на подземна река или на водоем на сто и осемдесет метра надолу по тунела и на четирийсет метра под повърхността на възвишението? Както е отбелязано:
Няма следи от проучване или от случайни проходи, нито пък от неуспешни опити за влизане. Твърдата туфена скала, в която е издълбано това, няма естествени пукнатини, тунели или канали, които да осигуряват достъп на изследователите или естествено възникнали водоизточници.
Когато го питат за тази особеност, Робърт Паджет си позволява единствено непроницаемото обяснение, че „има няколко инженерни проблема, които изискват известно обсъждане“. Дълбоко заинтригуван, реших някога да хвърля един поглед на това място.
* *
После се запознах с Робърт и с Оливия Темпъл в едно такси в Кайро през 1998 г. Бяхме с група писатели на обиколка из Египет, организирана от нашия приятел и колега Робърт Бовал, който заедно с Греъм Ханкок е автор на книгата Пазителят на битието, задълбочено проучваща египетските загадки. Щяхме да изнасяме няколко беседи пред тази група.
Първият ми въпрос към Темпъл гласеше: „Как мога да отида и да разгледам онова странно подземно светилище, за което писахте?“. Той се зарадва, че съм чел неговата книга, излязла четиринайсет години преди това, но също така изглеждаше и смутен. Обясни ми, че дори самият той не е влизал вътре, тъй като тунелите са запечатани с камъни и отломки от италианските власти през 70-те години на двайсети век. Не пускали никого да влезе. „Обаче - каза Темпъл - аз се опитвам да си издействам разрешение от тях за повторното отваряне на обекта“. Полагаше усилия от почти двайсет години, но безуспешно. Дори от Британското училище в Рим му бе съобщено, че тунелът е „абсолютно недостъпен по свързани с безопасността причини“, а италианските власти го бяха осведомили, че проходите са пълни с „отровен газ“.