Разбира се, такива епизоди от Стария завет не са история, а „героични приказки“, които са били подложени на по-голяма или на по-слаба митологизация — като вече разгледания от нас разказ за Гилгамеш, царя на Урук, който отива в света на мъртвите.
Важна в случая не е историческата прецизност на тези предания, а онова, което те ни казват за по-дълбоките вярвания и тревоги на културите, които са ги породили. Не е важно дали Гилгамеш е съществувал или не; важно е, че хората от онази епоха са вярвали във възможността да се пътува до света на отвъдното, за да се получат прозрения за човешкото съществуване. Разбирането на нашата история е не просто въпрос на събиране и подреждане на факти; ние трябва да разбираме и вярванията, които са мотивирали предците ни. Защото тези вярвания много често са създавали историческите събития, които намираме писмено фиксирани.
В тази история за Яков със сигурност е възможно Ветил всъщност да се е намирал сред свещените камъни на някакво планинско ханаанско светилище - такива светилища по традиция се строят на „високи места“. Това би било идеалното място човек да получи пророчески сън в традицията на инкубацията. Твърдението, че след това Яков е издигнал един от онези камъни и ритуално го е помазал, допълнително подсказва, че някакво светилище, „дом Божий“, вече е съществувало там. Макар в текста това да е подценено, очевидно е, че по някакъв начин Яков ясно е усещал, че камъкът е допринесъл за видението му и е притежавал някакво свещено магическо качество. Очевидно тази случка е написана за аудитория, която незабавно би разбрала последиците от действията на Яков. В крайна сметка ранните израилтяни не са били незапознати с ханаанската религия. Само ние, съвременните хора, пропускаме този момент.
И което е още по-важно, „сънят“ на Яков се схваща по-добре като видение, което ни учи на редица важни неща. Вероятно най-важният урок се крие в споменаването на ангели, които „се качват и слизат“. Това явно е символична демонстрация на факта, че връзката между небето и земята е динамична, че божествените качества непрестанно текат в едната и в другата посока. Това изразява идеята, която вече забелязахме в Египет, че светът на отвъдното и земният свят са тясно — и динамично — взаимно свързани. Това е доказателство, ако изобщо имаме нужда от него, че видението на Яков е породено от една жива традиция, от която Старият завет е само фрагмент, поглед към пищния пейзаж на обетованата земя.
Можем да бъдем сигурни, че под привидната вманиаченост на Стария завет по отношение на родовия произход, прелюбодеянието, греха, насилието и множество смърти в неясни битки се крие древно учение относно връзката между земния и божествения свят. Само че в тази традиция - каквато ни е представена от неизвестни ранни писари - връзката между двата свята е представена като прекъсната: ангелски същества с пламтящи мечове блокират входа към Райската градина; Яков не е насърчен да изкачи стълбата към небето. Явно религиозните администратори са завладели традицията и са ограничили посланието ѝ за пътя към отвъдното - почти както са направили силните ватикански лидери по отношение на ученията на Исус.
Както виждаме, истинското разбиране на Стария завет не се изразява в копаене на пръстта в търсене на веществени доказателства за дадени събития, както са правили мнозина археолози през последните два века, а по-скоро в символичния прочит на разказаното в него - което явно е направила египетската еврейска група на терапевтите. Филон разказва, че те са „чели Светото писание и са търсели мъдрост от философията на прадедите си, като са я приемали за алегория, тъй като са смятали, че думите на буквалния текст са символи на нещо, чиято тайна природа се разкрива чрез проучване на заложеното в основата значение“.
Стълбата на Яков, поставена на земята на свято място, символизира и друга концепция, която сме срещали: схващането, че има специални места, на които отвъдното и земният свят са свързани - места, които служат като идеален тръбопровод между два свята.
Наистина е жалко, че историята не описва как Яков се катери по стълбата, как преминава от този свят в отвъдния, за да се върне с онова, което е могъл да научи. Ако бе станало така, историята на Близкия изток вероятно би се развила по съвсем различен начин, като се има предвид дълбокото въздействие на тези предания над региона и над жителите му през последните две и половина хилядолетия.
* *
За да се вгледаме още по-дълбоко в мистичните традиции, оставили своята несъмнена следа върху юдаизма, трябва да разгледаме две от най-силните влияния върху неговото развитие. Първото произхожда от Египет, както е казано в историите за Йосиф и за Мойсей и от стотиците години, през които еврейските воини, търговци, фермери и управници са живели там. Второто произлиза от Месопотамия в резултат на „Вавилонското изгнаничество“ през шести век преди Христа: царят на Вавилон Навухудоносор, известен и като Набуко, обсажда и завзема Йерусалим през 587 г. пр. Хр. и депортира еврейския цар заедно с още хиляди хора. Много други бягат в изгнание в Египет.