Выбрать главу

— Не сте виждали Онслоу.

Объркана, Алегра последва извънредно привлекателния научен сътрудник до паркинга, където ги очакваше стар британски ленд роувър с ръкописен надпис „Еврейски университет“ на предните врати.

— Прощавайте за праха — каза Давид, като отвори вратата и потупа избелялата зелена седалка с изкуствена дамаска. От нея се вдигнаха облачета прах от Йерихон и още няколко библейски града.

Наложи се да затръшне вратата два пъти, за да се затвори, и когато завъртя ключа, моторът неуверено се закашля. После блъвна черен дим, запали и Онслоу се съживи с рев.

— Освен ако наистина не искате да минем през Тел Авив — надвика двигателя Давид, — за който не си струва да пишете на домашните си, мисля, че можем да потеглим направо за Йерусалим. Предлагам да пийнем по чашка за добре дошла в един от любимите ми барове и после да ви настаним, какво ще кажете?

— Тел Авив може да почака за някой друг път — извика в отговор Алегра.

— Сигурно е от заглушителя, уплътнителя или нещо подобно — поясни той. — Трябва скоро да я закарам на сервиз. — Давид изкара ленд роувъра от паркинга и зави на югоизток по шосе 1.

При първия пътен знак с надпис „Йерусалим“ Алегра беше обзета от вълнение. Тя се опря на металното табло, когато израелецът удари спирачки и рязко зави, за да не се блъсне в натъпкания с араби микробус, който му пресече пътя. Даже клаксонът на колата да работеше, пак нямаше да го използва. Давид Кауфман не се ядосваше лесно.

— Както виждате, не се знае точно кои са най-лошите шофьори в света. Ние или арабите.

— Явно не сте шофирали в Италия — подхвърли спътницата му. — Колко е пътят до Йерусалим?

— Петдесетина километра оттук, обаче университетският кампус е на хълма Скопус, който се намира още няколко километра по-нататък. Тъй като сте за първи ден тук, ще пренебрегнем задръстванията и ще минем по панорамния път покрай Стария град. Утре имаме среща в Рокфелеровия музей, но трябва да ви предупредя, че заради тези стипендии имаше доста сериозни противоречия и там може би няма много да ни се зарадват.

— Това има ли нещо общо със свитъка Омега? — реши да провери какво му е известно Алегра.

— Какво знаете за това? — стрелна я с поглед отстрани той.

— Не много — загадъчно отговори младата италианка. — В нашата преса от време на време се появяват разни предположения.

— Възможно е да има нещо общо — не че някой е открил доказателства за съществуване на препис в музея, но е свързано и с фрагментите от свитъците, които са при тях. Адски са взискателни по отношение на това кого допускат и изглежда, в тях има нещо много опасно, иначе още преди години щяха да ги отворят за свободно проучване.

— Смятате ли, че свитъкът Омега наистина съществува? — опита се да изкопчи нещо повече тя.

— Баща ми е убеден в това. Аз не съм съвсем сигурен и все пак човек никога не го отхвърля напълно, когато е близо до археологически обект. Ами вие?

— Според мен баща ви е прав и винаги, когато има вероятност някой да го открие, започват да се случват странни неща. Чували ли сте за случилото се с професор Росели?

Давид утвърдително кимна.

— Тъжна история. Двамата с Йоси редовно си кореспондираха. Така и не откриха убиеца, нали?

Алегра поклати глава.

— Следствието още продължава, но следата явно е изстинала. Баща ви още ли се опитва да разшифрова кодовете?

— Чели ли сте статията му за свитъците от Мъртво море?

— Тя гръмна във всички италиански медии.

— Не се изненадвам, като имам предвид съдържанието й. Утре ще се запознаете с него след срещата в Рокфелеровия музей. Ще ви разведа из Стария град и към седем и половина, ако имате желание, може да се разходим до Светилището на книгата. Професорът ще чете лекция за свитъците от Мъртво море пред група гостуващи американски конгресмени.

— Професорът ли?

— Така му викам на галено. Уговорил съм нашата среща в музея за три и половина, така че ще ви взема към два и петнайсет. Някъде там. За всеки случай — може палестинците пак да се развихрят и да всеят хаос наоколо. — Думите му не прозвучаха съвсем шеговито.

— Има ли такава опасност?

— През последните два месеца тук е доста спокойно, обаче в Израел човек никога не знае. Просто свикваш. Повечето хора са в резерва, което постоянно ти напомня, че страната трябва да бъде защитавана.

— И вие ли сте в армията?

— По-рано бях. Почти всички служат във въоръжените сили, освен бременните и майките. Доколкото разбирам, вие не влизате в тези две категории.