— Съгласен съм с теб — отвърна Давид. — Тяхната защита е прекалено неистова и всеки, който им противоречи, има голяма вероятност да изпита пълната сила на ватиканското влияние, както за свое нещастие са установили един-двама изключително изтъкнати учени. Силно подозирам, че Ватиканът крие нещо.
Алегра кимна.
— Винаги съм имала чувството, че Ватиканът иска максимално да дистанцира Исус от свитъците.
— Защо? — попита Том.
— Ако се докаже, че Христос е учил при есеите, това ще застраши самата същност на ватиканското учение, да не говорим за божествената природа на Исус, уникалността на учението му и в крайна сметка дали наистина е имал за цел да постави началото на нова религия.
Давид остана впечатлен от готовността на колежката си да оспорва традицията, колкото и дълбоки корени в историята да има тя. Усещаше, че у Алегра има много повече, отколкото показва на повърхността. Осъзнал, че я е зяпнал вторачено, той припряно се обърна към Том.
— За обикновения човек това сигурно няма голямо значение, обаче всичко, което свързва Христос с есеите, хвърля Ватикана в дива истерия.
— Чудя се дали на утрешната среща ще стане дума за свитъка Омега — рече Алегра, като се питаше как ще реагира на това журналистът.
Том широко се усмихна.
— Лоунърган ще си даде вид, че радушно ви приема, но не очаквайте прекалено сериозно съдействие, особено по въпроса за свитъка Омега. Той ще отрече самото му съществуване и предполагам, че ще се погрижат да видите колкото се може по-малко. По-добре да си тръгвам. Днес на Пора му е лош ден. Беше ми приятно да се запознаем, Алегра. Сигурен съм, че често ще се виждаме.
— Кой е Пора? — полюбопитства тя.
— Неговият продуцент. Явно кофти пич — осведоми я Давид, докато излизаха от бара след Том.
Когато си тръгнаха, Абдула посегна към телефона.
Туристическото будилниче упорито звънеше и Алегра опипом намери и натисна бутона му, като премигваше от утринните слънчеви лъчи, нахлуващи през големия прозорец на спалнята. През първите няколко секунди нямаше представа къде се намира, докато мъглата от разликата в часовите зони постепенно се разнесе. Вместо обичайната университетска „килия“, стипендията „Медина“ й осигуряваше просторен апартамент само на десет минути път пеша от кампуса на хълма Скопус. Жилищният блок се гушеше в дъното на тиха зелена уличка и от балконите на спалнята и дневната й се разкриваше шеметна гледка. В далечината се мержелееше Старият град и голям Йерусалим. Ранното утринно слънце се отразяваше в трийсет и пет тонното златно кубе на Купола на скалата, най-известната и поразителна част от Йерусалимския пейзаж и третото по важност ислямско светилище. Надясно зад него се различаваше сивкавият купол на черквата на Божи гроб, построена на предполагаемото място на Христовото разпятие в Християнския квартал. Наляво от Купола се простираше долината Кидрон и се издигаше Елеонската планина. Алегра доволно се протегна. Имаше цяла сутрин на разположение за разходка из университета, за да изпълни процедурите по записването, и предостатъчно време да се приготви за срещата с монсиньор Лоунърган. Осъзна, че с нетърпение очаква отново да види Давид.
Изведнъж цялата сграда се разтърси и спокойствието на Алегра се изпари. Когато трусовете утихнаха, тя стана от леглото и предпазливо отвори вратата на балкона. На уличката цареше тишина и като че ли нямаше щети, нито вой на сирени, но младата жена се питаше дали няма да има вторични трусове.
Тъй като не бе сигурна какво означава „някъде там“ в представите за точност на израелците, Алегра се приготви малко след два, но наближаваше три, когато Онслоу наруши тишината в квартала.
— Извинявай за закъснението — каза Давид с момчешка усмивка. Алегра щеше да научи, че час, придружен от „някъде там“, означава точно това. — Усети ли труса? — попита израелецът, докато излизаше от задънената уличка.
— Поуплаших се. Големи ли са щетите?
— Съвсем незначителни. Случва се на няколко години, въпреки че този път беше малко по-силно. Шеста степен по скалата на Рихтер. Епицентърът е бил някъде край Мъртво море, обаче там няма почти нищо, така че явно сме късметлии.