Усмивката й го разяри.
— Когато добиете известен опит, доктор Басети, навярно бихме могли да обсъдим тоя въпрос — изплю в отговор Лоунърган, без да се опитва да скрие презрението в гласа си. — А сега, моля, елате с мен да ви разведа из музея.
— Готино дупе — прошепна Давид, докато следваха клатушкащото се белезникаво расо по коридора към хранилището за свитъци.
Алегра с усилие се сдържа да не се изкиска.
Хранилището за свитъци представляваше продълговато помещение с три редици дървени маси, минаващи почти по цялата му дължина. Десетките дебели квадратни стъклени плоскости върху тях бяха единствената защита на хилядите фрагменти от свитъци, събрани от малкия международен екип, ръководен от ватикански учени.
— Това е хранилището за свитъци — излишно ги осведоми Лоунърган. — Моля, не докосвайте стъклата. Както виждате, твърденията за някаква си секретност са напълно неоснователни. Всеки член на международния екип е свободен да идва тук и да наблюдава работата на другите членове.
Давид се въздържа да коментира думите му. Тъй като там нямаше никого, тази „работа“ изглеждаше доста съмнителна. Двамата учени изпитаха известно смущение от факта, че по причини, известни само на него, Лоунърган ги разведе из всички административни помещения, стая по стая, всичките с кантонерки и компютри. Накрая стигнаха до сутерена, където се помещаваха фотографските тъмни стаички.
— Това ли е хранилището? — невинно попита Давид, когато подминаха същите онези тежки стоманени врати, на които се бе натъкнал по време на Шестдневната война през 1967-ма.
— Боя се, че само директорът има комбинацията — с лекота излъга свещеникът, без изобщо да нарушава своята клатушкаща се крачка.
— Навярно бихме могли да ви помогнем с онези фрагменти в хранилището, които още не са анализирани — предложи израелският учен.
— И дума да не става — категорично отсече монсиньор Лоунърган. — Всичко вече е разпределено. А и заявката ви за работа в Рокфелеровия музей още не е одобрена — многозначително добави той. — Въпреки че ви поздравяваме и двамата, повечето работа по превода вече е свършена и малко се изненадахме, когато Министерството на културните паметници намери за нужно да вложи още средства в област, която вече е напълно изчерпана. — Употребата на царственото множествено число като че ли подчертаваше предвиденото от Давид разделение на „ние“ и „те“.
— Имате ли представа кога да очакваме одобрението на заявката ни? — настоя Давид на връщане към кабинета на Лоунърган.
— Това зависи от директора — мъгляво отвърна свещеникът. — А сега моля да ме извините. Имам друга среща — заяви той, като си погледна часовника.
В хотел „Американ Колони“ оттатък пътя Абдула скоро щеше да отвори Подземния бар.
— Какво ще кажеш за нашия човек Лоунърган? — попита Давид, докато с Алегра се качваха на Онслоу.
— Имах чувството, че ако видя още една кантонерка, ще се разкрещя. Всички тукашни учени ли са такива? — смаяно поклати глава тя.
— Той сигурно бие рекорда по надуто пърдене, но ми се струва, че получихме представа докъде ще стигнат, за да ни попречат да видим нещо стойностно в Рокфелеровия музей.
— Лоунърган не прояви любезността да те пусне в хранилищата — подхвърли Алегра.
— Значи си забелязала. Това ме кара да се питам какво има вътре. Известно време си мислех, че ще отстъпи, особено когато се изпусна, че имало още фрагменти.
— За малко да ме разсмееш, когато каза, че Лоунърган имал „готино дупе“.
Давид се захили.
— Удивително е какво вършат някои хора със собственото си тяло. Би ли ти се искало да спиш с такъв тип? Ще трябва да му търсиш оная работа — заяви той, като се опитваше да говори със сериозно изражение.
— Пфу — потрепери Алегра. — Каква ужасна мисъл!
Израелецът намери място за паркиране недалеч от Новата порта и двамата се запътиха към стените на Стария град. Вярата на Алегра, или поне нейната католическа форма, вече бе само далечен спомен, ала подобно на повечето хора, които за пръв път посещават Йерусалим, тя се оглеждаше с известно благоговение, докато вървеше по същия паваж, по който преди толкова много години бяха стъпвали Исус и неговите ученици, Понтий Пилат, цар Давид и безброй други. Поспряха в черквата на Божи гроб, после продължиха към източния край на Давидовия път и Централния пазар — три успоредни улици, покрити с каменни арки, датиращи от епохата на кръстоносците. Алегра поглъщаше атмосферата, докато се разхождаха из Соук ел-Лахамин, пазара за месо, където пред облицованите с бели плочки ниши висяха на куки току-що заклани животни и птици — сцена, останала неизменна отпреди стотици години. Още по-нататък на Соук ел-Атарин и ел-Хаваят арабите бяха натъпкали стоката си в малки каменни изби от времето на кръстоносците и се навеждаха над мръсни сини и зелени пластмасови кофи, преливащи от зелени и черни маслини. Индийско орехче, пипер, кимион и стотици други видове подправки бяха насипани в дървени кутии или увити в целофан. Портокали от Яфа, патладжани, папая, домати, червено цвекло, зеле и безброй други плодове и зеленчуци се търкаляха по каменния паваж. Двамата подминаха една ъглова фурна, в която на дървени тави бяха подредени хляб и сладки.