— Обадиха ми се от Си Си Ен в Ню Йорк — прескочи поздравите кардинал Петрони и мина директно на въпроса. — В „Международен кореспондент“ подготвят предаване с обичайните твърдения за датировката на свитъците от Мъртво море и връзката с Ватикана. Имате ли представа откъде може да идва тая атака?
— Не, Ваше Високопреосвещенство, въпреки че, както ви обясних, възможно е от кабинета на професор Кауфман да упражняват известен натиск.
— Тук не работим с „възможно е“, монсиньор. Проучете.
„Да ти го…“ — помисли си Лоунърган, но нищо не каза.
— Те ще искат да ви интервюират, затова се придържайте към обичайния консенсус. За да избегнете досадни въпроси, за достъпа на двамата учени до документите, можете да одобрите заявката им, обаче се погрижете да видят само съвършено невинни текстове.
— Известно ли ни е кой е журналистът, Ваше Високопреосвещенство?
— Шуайкър, кореспондентът им в Близкия изток. От време на време има полза от него, но обикновено е страшно досаден.
Лоунърган дълбоко си пое дъх. Шуайкър често го беше виждал в Подземния бар, но свещеникът винаги избягваше да разговаря с него. И бе сигурен, че отношението на журналиста е същото, само че интервюто беше нещо съвсем друго. Името Шуайкър беше често срещано в Съединените щати и кардиналът очевидно не бе събрал две и две. Всичко това жегна самолюбието на Лоунърган. Оттогава бяха изтекли над четирийсет години и видът му напълно се беше променил.
— Очаквам отговор за източника на натиска, монсиньор. Светата църква трябва да бъде защитена с нещо по-сериозно от „възможно е“.
Връзката прекъсна.
33.
Кумран
Алегра опипом спря будилника и седна на леглото със замъглени очи. След лекцията на Йоси и задължителната чаша у Патрик двамата с Давид бяха отишли на вечеря. Тя усещаше, че съпротивата й окончателно се стопява, и за пръв път тайно се радваше, че Давид е ерген. Разговаряха до късно вечерта, без да усетят как лети времето. Докато я возеше след вечерята, обикновено словоохотливият израелец съвсем утихна. Когато се наведе, за да отвори повредената врата на Онслоу, те се почувстваха неловко и той наруши мълчанието.
— Следващия път ще те поканя на вечеря вкъщи. Приятни сънища — и леко я целуна по устните.
Докато потегляше, Давид й прати въздушна целувка.
Почти не беше спала. Мяташе се и се въртеше в леглото, мислите й я държаха будна цяла нощ. Навярно в края на краищата можеше да има връзка с друг мъж. От онази ужасна вечер в Милано се бе потопила в учене и изследвания. Досега. От мига, в който се беше запознала с Давид, той я караше да се смее и Алегра постепенно успя да се отпусне и да не приема живота прекалено насериозно. Вечеря в дома му. Може би идваше време отново да повярва.
— Извинявай за ранното тръгване — рече Давид, докато Онслоу се изкачваше по Елеонската планина към Йерихонския път. — Тук става адски горещо, затова е най-добре да обиколим, преди слънцето да стане непоносимо.
— Изненадана съм, че идваш навреме — отвърна Алегра.
— Излишен укор.
— Е, какво ще разглеждаме днес, „екскурзоводе“?
— Кумран, дами и господа. Портата към Мъртво море и място на големи загадки и тайни. Дали да не си сменя работата? — попита той с престорено унило изражение.
— Ще преценя след екскурзията, Давид Кауфман. Кумран наистина ли е толкова загадъчен, или само заради ватиканската връзка?
— Подозирам, че е по малко и от двете, въпреки че със сигурност има голяма доза от последното, а и скриването на свитъците от обществеността за четвърт век определено не е спомогнало.
— Наистина ли смяташ, че крият нещо?
Давид кимна.
— Да. Ако се съди по огромните им усилия да скрият датировката, мисля, че е нещо бая сериозно.
Онслоу с рев подмина мръснобелите шатри на арабите бедуини сред пясъчните дюни отстрани на пътя. Давид и Алегра стигнаха до последното било и се понесоха по дългото и стръмно лъкатушещо шосе, което се спускаше от 1200 метра височина до бреговете на Мъртво море — най-ниското място на земята, 400 метра под морското равнище. Въздухът бе не само горещ, но и плътен, и душен. Утринното слънце свирепо прежуряше. През вдигащата се мараня Алегра едва различи деретата и скалите на отсрещния йордански бряг. Покрай тях с грохот профучаваха големи камиони, пренасящи товари от най-южното израелско населено място Ейлат по единствения снабдителен път до Галилейско море на север, пазени от израелски военни патрули, въоръжени до зъби и сновящи нагоре-надолу по пътя, подозрителни към всеки и всичко на Западния бряг.