— Беше доста предпазлив. Мисля, че някой го е предупредил, обаче винаги имаше време за Франсиз Крик. Чела съм неговата книга и честно казано, отнасям се непредубедено към теорията, че ДНК е донесена от по-висша цивилизация.
— Аз също. Ако Крик беше предположил през седемдесетте години, че по-висша цивилизация е пратила ракетни сонди на Земята, щяха да го приберат в лудницата, но като се замислиш, ние сме пратили свои космически сонди към ледената пустош на собствената ни галактика и е абсурдно да смятаме, че сме единствената планета с живот сред милиардите други. — Лицето на Давид стана сериозно. — Йоси също е непредубеден и неговите проучвания на шифрите показват, че е възможно свитъкът Омега да потвърждава теорията на Крик.
Алегра виждаше друга, сериозна страна на този обичащ шегите мъж с момчешка красота и палаво чувство за хумор.
— Какво ще кажеш да обядваме? — попита я израелецът. — Ей там има една пещера — посочи той отвор по средата на склона от отсрещната страна на дерето. — За там няма да имаме нужда от алпинистки котки.
— Чудесно — съгласи се Алегра и го последва.
Отне им почти половин час да се изкатерят по същите скали, по които петдесет години преди тях бе стъпвало бедуинското момче в търсене на козата си, ала усилията си струваха. Влязоха в същата продълговата и тясна пещера, в която бедуините бяха открили първите свитъци.
— Жалко, че двете бедуинчета не са разбирали значението на находката си — отбеляза Алегра. — Щеше да е невероятно усещане — да знаеш, че си първият човек, който стъпва тук след почти две хиляди години.
— Само че сега всичко се е променило — мрачно отвърна Давид. — Тук сякаш е лагерувала цяла армия.
Даже цяла армия можеше да пропусне нещо важно, ако е било нарочно скрито. Още малко прах се посипа от високия перваз, скрит точно зад входа на пещерата, ала нито Давид, нито Алегра забелязаха това, докато си търсеха място за обяд.
— Шардоне?
— Защо не? Басирам се, че не носиш нищо друго.
— Напротив. Тук единственото спасение е водата.
— Тогава ще пия и от двете. Питам се какво крие Лоунърган в онова хранилище — рече Алегра, докато си взимаше рулце от пушена сьомга.
— Ще мине известно време, докато узнаем. Те още не са ни дали дори достъп до музея, но с това се занимава Йоси и от собствен опит знам, че баща ми не се отказва от нищо без борба.
— Трудно ли е да имаш прочут баща?
Давид се усмихна.
— Свикваш хората да казват: „А, вие сте син на професор Кауфман“. Но Йоси винаги ме е насърчавал да съм самостоятелен. Даже когато служехме в армията заедно, това, че сме баща и син, не беше проблем.
— Как беше? Да воюваш, искам да кажа.
— Струва ми се, че когато си млад, да воюваш, е вълнуващо. Докато някой не започне да те обстрелва и не осъзнаеш, че имаш нужда от чифт чисти гащи.
Алегра се засмя.
— Някои политици възхваляват войната, особено ако смятат, че това ще се приеме добре от обществеността — продължи израелецът. — Но когато си участвал във война, разбираш, че това е напълно безсмислено, ужасно опустошение. Проумях го, когато загина брат ми Михаел.
— Нямах представа — извинително рече Алегра. — Не биваше да те разпитвам.
— Няма нищо. Трябваше да мине време, докато свикна със смъртта му, обаче почти няма израелско семейство, а и палестинско, което да не е изгубило свои близки. Такава е цената на войната. Дълго изпитвах силен гняв и онова шантаво копеле все още ми липсва.
— Много съжалявам, Давид. Напоследък като че ли прибягваме към войната като първо решение на всеки проблем.
На паркинга долу Юсеф Сартави включи звънящия си мобифон.
— Да, заел съм позиция. Те са на входа на пещера номер едно. — Съобщението нарочно бе кратко и неясно.
— Животът ни е кратък и трябва да го използваме максимално. — Давид стана. — Но мнозина от нас прекарват дните си, като се избиват едни други и се борят за власт. Да вземем тази пещера. — Той закрачи навътре. — Откритото тук е за цялото човечество, а не само за шепа привилегировани католически учени, и въпреки това ние все още се борим със зъби и нокти с Католическата църква, за да се доберем до истината. — Израелецът прокара пръсти по косата си, за да се избави от нещо, което смяташе за насекомо. Нова струйка песъчинки се посипа по тила му и Давид отново вдигна ръка да ги почисти, ала този път спря и погледна нагоре, усетил пясъка по гърба си. Над главата си видя нещо като малка пукнатина в надвисналата над него неравна скала. Той се обърна към Алегра, все още изправена на входа. — Ела да видим какво има тук.