Тъмните очи на Алегра развълнувано заблестяха.
— Наистина ли смяташ, че можем да проникнем в хранилището?
— Ако редник Силберман беше тук, това нямаше да бъде никакъв проблем. Но пък и аз, като всички добри ученици, не съм преставал да се упражнявам.
Червеният сензор за движение високо на отсрещната стена се задейства, докато Давид проверяваше дали Хафиз си е тръгнал от фоайето. Останал доволен, той се върна да вземе Алегра и малката чанта, с която беше дошъл сутринта.
— Сложи ли си ръкавиците?
Тя кимна. Първоначалната й възбуда се бе сменила с нервност.
— Поставили са охранителната камера на адски тъпо място — отбеляза Давид на влизане в същия коридор, който беше извървял с оръжие в ръце преди толкова много години. — Можем да се приближим отзад и аз спокойно ще я стигна. — Той извади парче черен плат от чантата си, покатери се върху един от широките первази точно под камерата и покри обектива.
— Няма ли да заподозрат нещо?
— Възможно е, но какво от това? Ще проверят в хранилището, ще видят, че нищо не липсва, и ще си помислят, че камерата се е повредила. Хранилището не се е променило от трийсет и осма година. Съмнявам се, че охраната е силната им страна.
Пред погледа на Алегра Давид извади от черната си чанта стетоскоп. Имаше го от Йосиф Силберман, както и комплекта шперцове, подарък за спомен, когато касоразбивачът бе напуснал армията, за да постъпи в Мосад. Давид завъртя шайбата наляво, за да освободи обръщача, а после — един оборот надясно, докато чу изщракването на механизма, точно както го беше научил Силберман.
— Последното число още е двайсет и пет — съобщи той. — А обръщачите са само три. — Трябваха му двайсетина минути, за да чуе тихия звук на последния обръщач. Два пъти повече, отколкото на Йосиф Силберман, но Давид бе много доволен от себе си, докато завърташе колелото, за да отвори големите резета.
Сърцето на Алегра бясно туптеше. Израелецът изглеждаше спокоен, ала възбудата от откритието се отразяваше в очите му, когато включи осветлението и се огледа наоколо.
— Виж! В отсрещния ъгъл — посочи Давид към очукан червен куфар с надписи „Лоунърган“ и „Лично“, и заключен със стар пиринчен катинар.
Той извади гаечен ключ и малък шперц от чантата си и с тяхна помощ провери здравината на пружините на катинара. Останал доволен от резултата, археологът леко започна да върти ключа и като приложи „търкащия“ метод на Силберман, задвижи шперца назад-напред, постепенно увеличавайки натиска, докато всички щифтове застанат в една линия. Накрая катинарът изщрака и скобата му се освободи.
— Все повече се усъвършенствам — ухили се Давид и повдигна капака на куфара.
Алегра само поклати глава и се усмихна. Вътре беше ковчежето от маслиново дърво — комисионата на Лоунърган, задето бе уредил Ватиканът да купи за петдесет милиона долара непокътнатия препис на свитъка Омега.
Давид тихо подсвирна с уста.
— Фрагменти. Стотици.
— Какво има тук? — Алегра посочи трите фрагмента в найлоновото пликче, залепено от вътрешната страна на капака.
— Не знам, обаче има само един начин да разберем. — Той извади пинсети от чантата си и измъкна трите фрагмента върху един недалечен сандък.
Веднага позна елинистическото гръцко писмо.
— Алегра! Свитъкът Омега! Тук е! — възкликна Давид, без да откъсва очи от фрагментите. — На елинистически гръцки е, а Омега е единственият свитък от Мъртво море, написан на този език. Посланията на Омега са насочени към целия свят.
Трите фрагмента ясно показваха, че останалата част от свитъка може да се намери сред другите, но това можеше да бъде направено от човек с изключителни умения и много време.
— Онзи кретен Лоунърган през цялото време го е знаел — дълбоко замислен, рече Давид.
— Въпросът е как да измъкнем това ковчеже оттук — напомни му Алегра.
— Никъде няма да го носим — заяви накрая той и извади няколко големи найлонови плика от чантата си. — Ще го оставим в куфара. Тази нощ ще приберем фрагментите в нашия сейф и утре ще ги разгледаме на светло.
— Не е ли малко опасно?
— Не толкова, колкото да ни спре нощният патрул.
Давид внимателно прехвърли фрагментите в пликовете, заключи куфара и затвори голямата врата на хранилището. Той смъкна черния плат от камерата и двамата се върнаха обратно по коридора.