Ил Дуомо се намираше съвсем наблизо и когато стигна там, момичето известно време остана на площада, благоговейно вторачено в огромната черква. Три и половина хиляди статуи украсяваха покрива и каменните стени и над всички тях господстваше четирийсет и пет метровата златна фигура на Богородица. Петте пътеки в храма бяха разграничени от масивни каменни колони и високо над хора Алегра видя червената светлинка, бележеща мястото, където от 1841-ва се съхраняваше гвоздей от Истинския кръст. Третата по големина черква в света след „Св. Петър“ и катедралата в Севиля, строежът на Ил Дуомо беше продължил над четиристотин години.
Алегра бе обещала на баба си, че ще се моли за семейството, тъй като старата жена смяташе, че в Милано молитвите ще имат по-голяма тежест. Тя коленичи на една от пейките недалеч от олтара, където Наполеон беше коронясал краля на Италия, и безмълвно изрече думите: „Богородице Дево, радвай се! Благодатна Мария, Господ е с Тебе! Благословена си Ти между жените и благословен е плодът на Твоята утроба…“. Момичето я помоли Бог да закриля семейството й и да се грижи за нея по време на следването й. „Света Богородице, майко Божия, моли се за нас грешните…“
Сигурността, която й вдъхваше любимата й Католическа църква, не можеше да се изрази с думи. Дълбоко в душата си чувстваше, че е предопределена да служи на Църквата, и тя благодари на Господ за възможността да се учи, за да може да помага на другите. В наивността си Алегра не подозираше, че нейният стремеж към знание и дълбока духовност ще я поведе по път, изпълнен с мъка и смут, по който щеше да се озове в непознат свят на измама, свят на жестоката действителност на живота и смъртта.
Когато слънцето залезе зад Алпите на север от Милано, Алегра зачака Джовани в стаята си. Мисълта, че ще я посети мъж, я изпълваше със странно вълнение, макар да знаеше, че майка Алберта би се ужасила, въпреки че Джовани беше духовно лице. В света на майката игуменка на мъжете не биваше да се има доверие, освен в оживено помещение и дори тогава трябваше да се внимава. Свързаните с мъжете угризения на Алегра бяха дълбоко вкоренени и тя постоянно се бореше с тях. Един конкретен случай често се прокрадваше в мислите й и я караше да се моли за прошка.
Едва беше навършила шестнайсет години през ранната пролет на последната година в училище и една неделя следобед отиде на реката. Момичето отби от стария римски Апиев път и се спусна към брега през една от няколкото ферми край Трикарико. Зимните снегове все още покриваха най-високите върхове на планината, ала в по-ниските части се бяха стопили и реката клокочеше по тъмните камъни, огладени през вековете. Тя се разходи покрай брега, докато стигна до любимото си място в подножието на голяма скала, изправена като часови над един остър завой на реката и скрита от нивите зад дъбова горичка. Алегра се изтегна на тревата и когато топлите лъчи на следобедното слънце проникнаха през леката й памучна рокля, постепенно се унесе в спокоен сън.
По някое време се събуди, сепната от движение на известно разстояние от нея. Тя се надигна и инстинктивно закопча якето си, когато чу, че някой се приближава.
— Карло! Уплаши ме!
Младежът се ухили. Мургавото му лице бе загоряло от слънцето и дългият му черен перчем се спускаше над челото му.
— Извинявай. Не исках — отвърна момчето и се настани до нея.
— Откъде знаеш, че съм тук? — попита Алегра. Въпросът й прозвуча по-обвинително, отколкото й се искаше.
Преди около два месеца Карло Валенти неочаквано беше пристигнал в Трикарико със семейството си, сицилианци от Марсала. Те бяха купили голяма ферма, повод за много клюки сред местните селяни. По сокаците на планинското селце се бяха разнасяли тъмни слухове за наркопари, мафиотски връзки и наемни убийци, пратени по петите на Карловия баща, ала наркопарите и мафията не бяха единствените теми за разговор, особено сред съученичките на Алегра.