— Сигурно ме смяташ за пълна идиотка — рече тя, навела глава и все още с ръце на шията му.
— Трябваше да ме видиш как стискам въжето край вълнолома, докато татко държеше другия край. Ужасен страх брах.
Гласът му звучеше успокояващо, но когато Алегра вдигна глава, мислите й бяха в смут. С Карло беше извършила голямо прегрешение, ала това някак си се различаваше, почти като някаква непреодолимо могъща природна сила. Как можеше нещо, което й се струваше напълно редно, да бъде толкова грешно в очите на Църквата!
— Искаш ли пак да опитаме? — Гласът на Джовани звучеше странно предрезгавял.
Алегра се отпусна в ръцете му. Отначало той я поддържаше, после постепенно я остави да потъне, докато я носеха само Тиренско море и доверието към мъжа, който изглеждаше още по-доволен от успеха й, отколкото самата нея.
Когато се върнаха на плажа, слънцето приятно напичаше раменете на Алегра, докато тя вадеше съдържанието на кошницата, приготвена от майката на Джовани.
— Маслини, пушена риба, прясна питка, лучена туршия — майка ти сигурно си мисли, че сме дошли тук за цяла седмица!
— Виж, това вече ще накара хората да говорят — отвърна той, като й подаде пластмасова чаша.
По бутилката „Бианко Малвазия“ се стичаха струйки кондензирана влага, докато Джовани й наливаше.
— Salute!
— Salute! И благодаря за урока по плуване — прибави Алегра, отново смутена от това, че са седнали съвсем близо един до друг.
— Ти си родена плувкиня. Е, почти де — рече той и сините му очи затанцуваха, когато момичето скептично се усмихна. — Още един-два урока и ще преплуваш залива от бряг до бряг.
— Може ли пак да дойдем тук някой ден? — попита младата жена и му подаде парче хляб с почти всичко от майчината му кошница.
— Сигурно, но и на двамата ще ни бъде трудно, non è vero? — Джовани за пръв път даваше словесен израз на вътрешната си борба.
Алегра кимна, признавайки собствените си чувства.
— Защо стана свещеник, Джовани?
— Това не беше трудно. От искрена любов към Църквата. От потребност да правя всичко по силите си за хората около мен и поради факта, че съм готов да следвам Христа където и да ме прати — топло се усмихна той.
— Знаеш ли къде ще те прати?
— Не. И мисля, че това се разкрива малко по малко. Кой знае къде ще се озовем след университета.
— Ще е чудесно да сме някъде заедно — отвърна тя. Виното я беше освободило от задръжките й.
Джовани взе нейната чаша и я остави на пясъка до своята. Устните му бяха солени, когато Алегра се притисна към тялото му. Той я прегърна още по-силно. Момичето усети, че реагира с желание, и потърси езика му със своя.
— О, Джовани!
Душата му се разкъсваше.
— Алегра! — промълви той и неуспешно се опита да разкопчае сутиена на банските й.
Тя му помогна. Малките й гърди бяха покрити с капчици солена вода, зърната й бяха втвърдени и щръкнали. Алегра простена, когато Джовани леко ги облиза и нежно ги пое в устата си.
Същата вечер двамата дълго останаха коленичили, за да молят за опрощение. Accettazione. После лежаха будни в леглата си. Смутени и неуверени. Алегра се взираше в нощното небе през прозореца. Нейната стая бе от предната страна на къщата, на втория етаж, до тази на Джовани. Светлините от пристанището бяха приглушени, лек бриз галеше повърхността на Тиренско море.
Защо, за стотен път питаше своя Бог тя. Защо това трябваше да е такъв грях? Знаеше, че случката с Карло е била грях, ала сега беше съвсем друго. Testarda. Умният, нежен Джовани, чиято компания й бе толкова забавна. Струваше й се, че с него може да прекара остатъка от живота си, помагайки му да постигне онова, което е замислил за него Господ. Човек, от когото беше научила невероятно много. И в когото сега бе влюбена до уши. Ала Църквата го забраняваше. Защо? Алегра безмълвно се разрида. Ридания, родени от отчаяние и разочарование, от все по-ясно оспорване на нейната вяра.
В своята стая Джовани отново коленичеше, молейки за прошка Бог, който тази нощ му се струваше невъобразимо далечен, неотзивчив, безстрастен. Бе го умолявал за опрощение, но го обземаше отчуждение, защото чувствата му към Алегра бяха по-силни от всякога. Отчуждението от неговия Господ представляваше нова територия за Джовани. Опитваше се да откъсне сърцето от главата си, ала напразно. Като млад семинарист беше приел безбрачието, без много да се замисля. Досега това не му се бе струвало толкова висока цена, за да служи на Христа. Той отвори очи и се вторачи в нощното небе и галактиките, които се простираха в протежение на милиарди светлинни години. Годините на учение като теолог и естественик го бяха накарали да се замисли по-дълбоко, а тази нощ — още повече, борейки се с лицемерието на Църквата по въпросите на секса. Църква, която учеше едно, а често тайно вършеше друго. Много католици си нямаха и представа, че в продължение на хиляда години след Христа католическите свещеници са се женили, поради което работата им е давала по-добри резултати. През 1074 г. папа Григорий VII постановил, че свещениците дължат вярност единствено на Църквата, макар самият той да имал любовница. Наложило се хиляди женени свещеници да бъдат освободени от влиянието на съпругите им и да се разведат. Джовани също знаеше, че зад вредната политика на безбрачие се крие и по-зловещ смисъл — ранната Църква беше защитила огромните си имоти, тъй като имало законова опасност децата на свещениците да наследят това имущество и да лишат Църквата от възможност за натрупване на богатство.