Христос не казваше абсолютно нищо за безбрачие. Изобщо не го смяташе достойно за споменаване, освен че е избрал да не се жени. И дори това… дали? Църквата винаги бе омаловажавала радостта на Христа от женската компания. Джовани се замисли за описанието в Лука — Исус беше обикалял села и градове из Светите земи с няколко жени сред учениците си. „И Йоана, жена на Хуза, домакин Иродов, и Сусана, и много други, които Му услужваха с имотите си.“ И всичко това в култура, в която се забранявало да се заговарят жени на обществено място, камо ли да се пътува с тях. Обаятелен, одухотворен и даровит оратор, Исус се бе отнасял с жените като с равни. Нищо чудно, че ги беше привличал. Връзката му с Мария Магдалина може да бе по-дълбока, отколкото допускаше Църквата. Може би лицемерието на Църквата по въпросите на секса и ролята на жените в религията криеше по-уравновесена духовност. Чувство на хармония между мъже и жени, важен елемент на сътворението, както намекваше професор Росели в лекциите си.
Сънят най-после дойде, ала беше неспокоен. Джовани се унасяше и се стряскаше, дълбоко разкъсван от вътрешни противоречия. Някъде в миналото мъжкото свещеничество бе извратило Вярата, за да увеличи властта си. Църквата някак си беше покварила Христовото послание, от което безбрачието бе само един елемент. Не биваше да е така.
Джовани три пъти превключва от четвърта до втора предавка, преди да се наложи да спре фиата на един от злополучно известните маратейски остри завои. Скоростната кутия мъчително стържеше. Между двамата цареше неловко мълчание, нарушавано само от протестите на малката кола, докато се изкачваха по планинския склон в тишината на ранната утрин. Маратея и Тиренско море бавно се смаляваха под тях. Скрибуцането на скоростната кутия отразяваше разгарящия се гняв на Алегра към ограниченията на нейната Църква. Тя беше също толкова гневна и на себе си, задето мечтае за дружба с Джовани. Защо Църквата се опитваше да смачка човешките емоции и винаги ли бе ставало така? Може би свитъкът Омега разкриваше една по-човечна Църква, която признаваше човешката природа и чувства.
— Съжалявам за вчера — прекъсна мислите й Джовани.
— Наистина ли? — озъби му се Алегра, ядосана, че съжалява за онова, което бяха изпитали един към друг, нещо толкова естествено между тях. Бунтът отново бе изригнал на повърхността, ала този път още по-мощно от всякога. Molta testarda.
Реакцията й изуми Джовани. Не беше в нейния стил. Усети промяната в нея, неочаквано проявилите се сила и решителност.
— И аз съжалявам — накрая се овладя Алегра. — За това как прозвучаха думите ми. Просто не съжалявам за чувствата си и за онова, което направихме.
Отговорът на Джовани се забави.
— Аз също. Но не бива да се случи пак. И двамата го знаем.
— Да, но това не означава, че не може да се виждаме — предизвикателно заяви момичето.
Той вдигна едната си ръка от волана и се пресегна към нейната.
— Не, разбира се. Няма закон против спагетите в петък вечер. Но… Нямам по-силно желание от това да се завърна с теб на онзи плаж, само че това е много трудно и за двамата. — Джовани се поколеба. — Обичам те, Алегра.
Тя се обърна към него. Кафявите й очи излъчваха нежност.
— И аз те обичам, Джовани.
III
1985
14.
Милано
Беше зима. През нощта бе навалял необичайно много сняг. Леонардо да Винчи и другите каменни статуи на Пиаца дела Скала в историческия център на Милано бяха побелели. Студеното време отразяваше настроението на миланския архиепископ Лоренцо Петрони. Той написа само една дума на първия от двата документа, получени със сутрешната поща, „Accetti“, с която нареждаше на личния си секретар да приеме поканата да присъства на промоцията в държавния университет. Вторият документ с нищо не подобри настроението му. Това беше писмо от заместник-ректора.