15.
Йерусалим
Когато Джовани плати на таксиметровия шофьор, слънцето вече залязваше зад крепостната стена на Стария град. „Св. Йосиф“, манастирът на милосърдните сестри и дом на католическия епископ на Йерусалим, Патрик О’Хара, се намираше на пътя за християнския квартал, недалеч от храма на Божи гроб, построен на мястото на Христовото разпятие. Тясната двуетажна сграда беше натикана между два дюкяна и калдъръмената улица все още гъмжеше от туристи, търсещи сувенири. Ръждивата порта негодуващо изскърца, когато Джовани я отвори. Белите стъпала, водещи към входа, бяха напукани и прозорците бяха затворени с изпочупени дъсчени капаци, боята на железните райбери се лющеше. Когато Джовани дръпна разнищеното въженце на звънеца, една от сестрите отвори старата врата.
— Добре дошли, отче, аз съм сестра Катерина. — Тя бе ниска, с жизнерадостно, топчесто лице и сива коса, вдигната на кок, и дрехите й явно бяха видели по-добри времена.
— Благодаря, сестро. Джовани Донели — отвърна той и стисна протегнатата й ръка.
— Дайте да ви взема сака, отче — посегна за багажа му монахинята.
Джовани оказа неуспешна съпротива и я последва нагоре по тясното стълбище.
— Настанете се удобно. — Тя го въведе в просторна стая с изглед към улицата. — Ще оставя багажа ви тук и ще съобщя на епископ О’Хара, че сте пристигнали.
Джовани седна на един от огромните фотьойли и се огледа. Стените бяха покрити с лавици, които стигаха до тавана. Съчиненията на Августин стояха до трудове на по-късни теолози: Барт, Бултман, Нибур, Шлайермахер и Ранер. За негова изненада бяха отделили значително място на трима автори, осъдени от Ватикана за неудобните им въпроси към установената църковна доктрина: Пиер Теяр дьо Шарден, Шилебекс и навярно най-великия жив теолог, Ханс Кюнг. И като че ли имаше всички книги за прочутите свитъци от Мъртво море: Хершъл Шенкс, Геза Върмс, Едмънд Уилсън, всички големи специалисти по свитъците. Даже скандалната австралийска писателка Барбара Тиеринг. Мислите на Джовани бяха прекъснати от кънтящ глас, разнесъл се от прага.
— Надявам се, че пътуването ви е било приятно, отче? — Близо дванайсетте години в Близкия изток и шестте години преди това, прекарани във Вашингтон, не бяха променили лиричния ирландски акцент на епископа. Едър мъж с оредяваща коса, той имаше рунтави сиви вежди, кръгло червендалесто лице и меки зелени очи. Възголямото шкембе на Патрик О’Хара отразяваше склонност към хубава храна и вино. Поздравът му излъчваше топлота.
— Да, благодаря ви, Ваше Високопреосвещенство, въпреки че мерките за сигурност в Тел Авив ми се сториха малко прекалени — откровено отвърна Джовани.
— Добре дошъл в Обетованата земя. И моля, наричай ме Патрик. Можеш да се обръщаш към мен с „Ваше Високопреосвещенство“, когато ни идват на гости от Ватикана, а това, слава богу, се случва рядко.
— Ще се опитам да свикна с това — усмихна се на добродушния си началник Джовани.
— И ми се струва, че е най-добре да направиш преценката си за престоя си тук, когато видиш къде те пращам — отвърна епископът. — В Мар’От, село на около двайсет и пет километра оттук, обаче все едно че е на хиляда. Селото е палестинско, разделено от един път и от една религия. Селяните от едната страна на пътя са палестински християни, наши хора, и от много години не са имали свещеник. От другата страна на пътя са мюсюлмани. Има само едно училище и в него се учат децата от двете страни на пътя. Там има много по-голяма нужда от дипломация, отколкото от теология, Джовани. — Той се затътри към добре заредения бюфет. — Част от програмата за запазване на разсъдъка в тия краища. — Зелените му очи танцуваха, докато подаваше на младия свещеник голяма чаша ирландско уиски. — Шалом!
— Шалом — вдигна чашата си Джовани. Той не пиеше често уиски, но имаше чувството, че ще трябва да свикне с това, когато епископът е наоколо, независимо от времето на деня.
— Странно, нали? — Патрик отпусна огромната си маса на един от другите фотьойли. — Наздравица за мир в страна, която постоянно се намира във война.
— Смяташ ли, че тук някога ще настане мир?
— Чак когато се осъзнаят и постигнат споразумение с палестинците.
— Има ли такава вероятност?
— Мнозина и от двете страни копнеят точно за това, за край на насилието. Понякога проблясва искрица надежда и също толкова бързо помръква. Обикновено заради самолюбието на неспособни, некадърни и корумпирани политици, подкрепяни и насърчавани от култура на фанатизъм, който е колкото силен, толкова и заблуден.