Алегра онемя, когато Петрони разкопча средните копчета на расото си. Той вдигна ръка от раменете й и грубо започна да мачка тила й. Младата монахиня се опита да се отскубне, ала кардиналът я държеше за врата със стоманена хватка. Тя се съпротивляваше и риташе краката му, но гибелната комбинация от физическа сила и тъмната власт на неговата Църква разпалваше страха й, обезсилваше я и вцепеняваше ума й. И тъкмо когато се канеше да извика, Петрони натисна главата й към скута си и Алегра се задави от топлата струя, изригнала в гърлото й.
— Тайната връзка и споделената привързаност с кардинала никога не бива да се разкрива — предупреди той, като небрежно се закопчаваше. После гласът му отново стана официален. — Божията воля понякога е непонятна, но обмисли моето предложение да те назнача тук. Ще видиш, че си струва, убеден съм в това.
Шокирана и измамена, Алегра гневно отказа да се прибере с неговата кола и замаяно се отправи към университета, като неведнъж се наложи да спира, за да повръща в канавката. Когато затвори вратата на стаята си, тя се опря с гръб на нея, слаба и разтреперана, с разбита, погубена вяра. Този път нямаше молитва за прошка, а само вцепенение. Момичето се взираше в звездите през прозорчето и си мислеше за невиждащия, нечуващ и безчувствен Бог. После механично отиде в банята и търка тялото си, докато кожата й се зачерви и започна да я боли, ала това не беше достатъчно, за да дойде на себе си. Алегра се мушна в тясното си единично легло. Дълго зяпа тавана, докато емоционалното и физическо изтощение взеха своето и накрая заспа. Призори се събуди и установи, че се залива в неовладяеми сълзи. Вцепенението й бе заменено от гняв, мощен гняв, който пулсираше в самото й същество. Разбираше, че не тя е предала Бог и Неговия кардинал, а тъкмо напротив — кардиналът и Бог можеха да вървят по дяволите.
По-късно същата сутрин пристигнаха две и заминаха също толкова писма. Алегра разпечата първия плик. Изпитваше само странна пустота, докато преглеждаше сведенията за резултатите си и върволицата от отлични бележки. Второто писмо беше от заместник-ректора професор Гамберини, топло и окуражително. Предлагаше й стипендия за магистърска програма по приложна археологическа ДНК. Тя написа кратък благодарствен отговор и прие стипендията, после нахвърли още по-кратко писмо до своя Орден, съобщавайки, че го напуска.
17.
Мар’От
Джовани стискаше очукания бакелитов волан на раздрънкания фолксваген, който му бяха дали, и шофираше към село Мар’От на северната граница на Западния бряг. През спуснатия прозорец нахлуваше горещ вятър, в ушите му отекваше специфичният металически вой на вентилатора. Накрая видя черно-белия пътен знак на отбивката, за която му беше споменал епископ О’Хара: Мар’От, съобщаваше знакът, се намираше на три километра оттам в планината на изток. Вниманието му обаче привлече вторият знак — Назарет.
Джовани спря отстрани на пътя сред облак прах. Обзе го въодушевление. Едва на девет километра северно оттам, оттатък границата на окупирания палестински Западен бряг, се намираше съвременният Назарет. Самият Христос бе вървял като малък по улиците на този стар град. На изток видя Тавор — планината, на която Исус се изкачил заедно с Петър, Яков и Йоан и се преобразил пред тях в ослепителнобели одежди, явявайки им се с Моисей и пророк Илия. Джовани си погледна часовника. Вече минаваше два и изпита разочарование. Толкова близо и все пак толкова далеч. Той се усмихна. Назарет си стоеше там от доста над две хиляди години. Можеше да почака още някой и друг ден, но реши да го посети при първа възможност.
Младият свещеник неохотно стисна изтърканата топка на късия скоростен лост, със стържене превключи на първа и зави към Мар’От. Фолксвагенът пиянски се заклатушка по стръмния прашен път. От двете страни растяха маслинови горички и плътните листа хвърляха зелени и сребристи отблясъци. Знойното слънце явно не се отразяваше зле на жилавите дървета.
Подобно на множество села в Израел, Мар’От се намираше върху хълм. И по-точно върху два хълма, напомнящи прашни гърбици на камила със седло помежду им. Когато стигна хребета на първия склон, Джовани намали. Черният път разполовяваше селището и свършваше по средата на втория склон. Подмина малка джамия и кирпичени къщурки. Тайфа дечурлига с изразителни черни очи престанаха да ритат един кашон, за да проследят колата. Джовани им махна с ръка, ала те не отговориха на поздрава му. На входа на една от къщите постоянно се чешеше краставо кафяво куче. В най-ниската част между хълмовете имаше два магазина, по един от двете страни на пътя, ала за разлика от Йерусалим, нямаше качета с маслини, нито се носеше аромат на подправки. Пред тях се завихри малък прашен въртоп, набра сила и само след секунди стихна. Малкото хора на горещия черен път се извърнаха, намусено и недружелюбно. Тясна пътека водеше към хълмче, на което се издигаше стара каменна сграда. Джовани предположи, че това е училището. Той се пресегна към късия скоростен лост и фолксвагенът отново потегли по склона, докато спря пред малка и много стара черква от червен кирпич.