Едното от двете крила на вратата висеше накриво — горната панта беше ръждясала и се бе изскубнала от стената. Кръстът точно над входа съчувствено беше клюмнал. Джовани отвори все още здравото крило и влезе в един от многото Христови домове. В ъглите на черквицата цареше сумрак, ала през отвора високо на едната стена се процеждаше ярък слънчев лъч. Пред паянтовата маса, която служеше за олтар, танцуваха гъсти прашинки. Четири дъсчени пейки допълваха мебелировката. Като сдържаше разочарованието си, Джовани подритна пода. В отговор се вдигна гъст облак червен прах. Запъти се към единствената друга врата, отвори я и припряно се дръпна назад, тъй като от затвореното помещение връхлетя смрад на урина. На пода в единия ъгъл имаше олющено емайлирано гърне и очукана кофа. В другия ъгъл се мъдреше стара печка, покрита с черна мазнина. Върху желязно легло бе хвърлен дюшек с жълтеникави лекета. Когато надникна отдолу, видя, че пружината е ръждясала и сред изпопадалите й части се въргаляха няколко големи празни шишета от уиски. Стар чин и стол допълваха мизерната обстановка. Самотна свещ почти беше догоряла до дървената летвичка, която й служеше за основа, и от нея стърчеше ръждив железен пирон, от който восъкът се бе стекъл по чина, втвърдявайки се в мазен кафяв сталагмит.
Върна се обратно в черквата, като остави вратата на стаята отворена. Той седна на най-близката пейка и се вторачи в стената зад масата. Варта се беше олющила на големи късове по пръстения под и разкриваше кръпки от грозна кафява кал. Овладявайки новия си пристъп на разочарование, Джовани обхвана главата си в шепи, затвори очи и се помоли на Бог, в когото вече не бе сигурен.
— Небесни отче, съгреших пред Теб и Твоята Света католическа църква. Не съм достоен да събирам трохите под масата Ти. Прости ми за разочарованието, че ме пратиха тук, и ми помогни да проумея причината за това. Помогни ми да стигна до тези хора и да ги доведа при Теб. Помогни ми и да разбера Пиер Теяр дьо Шарден — с угризение добави той. — Амин. — Младият свещеник се прекръсти и излезе на прашната пътека.
Воланът пареше и Джовани мислено си отбеляза да потърси нещо, с което да го покрие. Докато пътуваше за другия край на селото, забеляза, че пред малката джамия на втория хълм се е събрала навалица. И отдалече се виждаше, че хората са възбудени. Някои се надвесваха над нещо на пътя.
Когато стигна дотам, Джовани установи, че тълпата се състои предимно от старци с черни дрехи, посивели от годините. На главите си носеха кефии, които някога трябваше да са били бели. Той слезе от колата. На предните стъпала на джамията лежеше проснат мъж. Свещеникът трудно се ориентираше във възрастта на арабите, ала му се стори, че човекът е приблизително на неговите години, с други думи, на трийсетина. Изглеждаше във форма, но не помръдваше. Може би беше мъртъв. Джовани автоматично се запита дали трябва да му прочете заупокойна молитва, после осъзна наивността си. Когато стигна при навалицата, един дребен мъж с лице на почернял орех го посочи с ръка и се развика на арабски.
— Мога ли да помогна? — попита Джовани.
Посрещнаха го намусени погледи и той моментално осъзна необходимостта да понаучи местния език. Орехът пак му се разкрещя, сипейки ругатни през редките си, потъмнели от тютюн зъби.
Младият мъж смирено вдигна ръце.
— Някой тук знае ли английски? — попита той, като повиши глас, за да го чуят.
Арабите му се озъбиха.
— Аз.
На Джовани му се стори, че момчето не може да е на повече от девет-десет години. Подобно на много палестинчета, то имаше доста мургава кожа и същите изразителни очи като децата, които бе видял по-рано. И също като повечето селски деца, носеше къси панталонки и нямаше обувки.
— Какво се е случило?
— Имам Сартави падна от покрива.