„Барух ата адонаи елоейну мелех ха-олам — Благодарим Ти, Господи, Боже наш, цар над цялата земя.
Ха-моци лехем мин ха-арец, амеин — Ти, който раждаш хляба от земята. Амин.“
Както и при християните и мюсюлманите, тази благодарност се отправяше към Бога на Авраам, един и същи Бог във всички религии. Един и същи Бог, една и съща надежда за мир, ала облаците на войната отново се трупаха над градовете на евреи, християни и араби.
— Как вървят полетите, Михаел? — попита Йоси.
— Отлично — въодушевено отвърна големият му син. — До края на идната седмица ще имам двеста летателни часа с „Мираж“ — гордо обясни той.
— Мислиш ли, че ще има война, Йоси — ужаси се от тази мисъл Мариан.
— Надявам се да няма. Войната с арабите няма да реши нищо. Смятам, че е време двете страни да се отърсят от тази лудост. Време е да се опитаме да се поставим на мястото на другия. Палестинците просто искат възможност да работят в мир и да дадат своя принос, но човек без държава е човек без достойнство и докато не постигнем споразумение за създаване на палестинска държава, взаимното избиване ще продължи.
— Не съм съгласен — възрази Михаел. — Според мен е крайно време да дадем урок на тия лъжливи арабски копелета, при това урок, който да не забравят много скоро.
— Михаел Кауфман! Няма да търпя такъв език в този дом. — Когато ставаше въпрос за ругатни, Мариан имаше няколко ясни правила.
Йоси сподави усмивката си. В офицерската столова несъмнено можеше да се чуе много по-груба реч. Той се гордееше със синовете си, ала също като жена си, често размишляваше за това колко са различни. Все едно единият беше старец, а другият — дете.
Детето бе Михаел, кипящ от ентусиазъм, по детски убеден в неуязвимостта си, готов за война и приключения, без да мисли за последиците. Единственото му желание беше да лети и след като завърши с отличие пилотската школа, бе обучен да лети с Дасо Мираж III, наричан от израелските пилоти „Шахак“, „небесен пламък“. След като стана първенец и в този курс, го разпределиха в елитната израелска изтребителна ескадрила, 101-ва, във военновъздушната база Хацор. Йоси знаеше, че ако се стигне до война, 101-ва ескадрила първа ще влезе в бой. Давид беше старецът. Студент по археология в Еврейския университет на хълма Скопус, той също бе резервист като командир на пехотен взвод. От горчив опит Йоси знаеше, че всички войни са жестоки, но особено за пехотата, особено ако се стигне до ръкопашни боеве.
— Не биваше да говоря така — продължи Михаел, без да се засрами от упрека на майка си, — обаче арабите излитат поне два пъти по-бавно от нас. Ще ги излапаме на закуска!
— Ами ти, Давид? И ти ли нямаш търпение да дадеш урок на арабите? — попита Мариан.
По-малкият й син сви рамене.
— Ако се налага да се бием, ще се бием. Но не съм съгласен с Мики. Палестинците изгубиха домовете и прехраната си и предполагам, че имаш право — погледна баща си той. — И те са също толкова семейно ориентирани, колкото и ние. В края на краищата ние им отнехме земята. И те имат нужда от родина.
— Винаги съм знаел, че има причина, задето не съм следвал в университет — подхвърли Михаел. — Те са араби, по дяволите.
Мариан въздъхна. Вечно се водеше война — раса срещу раса, бели срещу черни, араби срещу евреи, християни срещу мюсюлмани, вяра срещу вяра, омраза срещу търпимост, жесток и постоянен цикъл на ескалиращо насилие. По силите на човек беше да го прекъсне, ала той просто не желаеше.
Йерусалим
Лейтенант Давид Кауфман почука, преди да влезе в кабинета на бригаден генерал Менахем Ковнер.
— Викал си ме, Менахем.
Генералът вдигна поглед от бюрото си, затрупано с разузнавателни сводки в разноцветни папки. Зелените носеха надпис „Поверително“, а червените — „Секретно“. Разтворената пред Ковнер папка беше тъмночервена: „Строго секретно“.
— Влизай, Давид, седни. — Жилестият професионален военен вдигна папката и отиде при своя много по-висок лейтенант на малката заседателна маса в ъгъла на кабинета. — Това, което ще ти кажа, не бива да излиза от тази стая. Не го обсъждай с никого, освен с батальонния си командир, той е запознат със задачата, която ще ти възложа. В момента има голяма вероятност да влезем във война с Египет. В такъв случай Генералният щаб се надява да ограничи войната само до южния фронт, но това ще зависи от реакцията на сирийците на север и йорданците на изток. Тъкмо за йорданците искам да поговоря с теб.