— Не знам какво да ви отговоря, Ваше Високопреосвещенство. Дълго ли ще трае това? Банката… Има страшно много работа… — Директорът изпитваше все по-силното усещане, че напълно го отстраняват.
Петрони му отправи отиграната си успокоителна усмивка. Беше предвидил реакцията на Гарибалди и ловко приложи отработения си отговор.
— Прости ми, Паскуале, но за тази задача ми трябват хора, които не само я разбират — почука с показалец челото си кардиналът, — но и искрено ги е грижа. — Петрони сви юмрук и го притисна към гърдите си. — Най-лесно се намират банкери.
— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство — хладнокръвно отвърна Гарибалди. — Готов съм да ида навсякъде, където мога да служа най-добре. — Кардиналът също обичаше да изрича тези думи, ала му липсваше искреност. — Казахте „пратеници“. Може ли да попитам има ли и други?
— Отначало няма да има. Трябва да намерим нужните хора и това ще отнеме време. Тъкмо по тази причина искам да заминеш колкото е възможно по-скоро. Организираме заминаването ти за Перу — струва ми се, ще се съгласиш с мен, че там е самото сърце на Освободителното движение.
Въпреки опасенията си Паскуале изпита странно вълнение. Перу! Родината на основателя на теологията на освобождението, Густаво Гутиерес.
— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство.
— Сан Хоакин де Омагуас. Енория в източната част на страната. Скоро ще получиш писмени указания с по-конкретни нареждания, но, сигурен съм, ще се зарадваш да узнаеш, че ти давам свобода да отслужваш тайнствата за местните жители и да придобиеш лична представа за условията. Ех, защо не съм на твоето място, вместо да съм затворен в тези прашни коридори! Обаче не ме издавай на папата, че съм го казал.
Петрони се изправи, убеден, че вероятността монсиньор Гарибалди да разговаря с папата през следващите пет години е почти нулева.
Паскуале напусна държавния секретариат, въодушевен от перспективата да допринесе за осъществяване на целите на една Църква „за и на бедните“, ала не го напускаше и неспокойното усещане, че го отстраняват. Разбираше, че загрижеността му от онова, което беше открил или по-точно от онова, което не бе открил в счетоводните книги, е обоснована и смущаваща, но имаше нужда от още време и доказателства. Беше сигурен, че щом замине за Перу, Петрони ще унищожи всичко, което може да бъде оспорено. Е, горчиво си помисли той, най-малкото ксероксът можеше да поработи извънредно през малкото време, което му оставаше. Сан Хоакин де Омагуас? Никога не бе чувал за това място и се запъти към Ватиканската библиотека, за да го потърси в атласа. Щеше да установи, че е нужно време, за да намери по-отдалечените краища на Амазония — особено защото до такива места не водеха никакви пътища.
Лоренцо Петрони остана до късно на работа, като периодично проверяваше новините за признаци на повишен интерес към случая с Росели, но кланицата на автострадата засенчваше всичко друго. Когато си тръгна, вече наближаваше полунощ. Спа неспокойно — мята се в голямото легло във ватиканския си апартамент, опитвайки се да прогони повтарящите се сънища.
Сънищата на Лоренцо Петрони бяха скрити спомени. Десетгодишен, самотно единствено дете. Баща му Емилио беше дребен плешивец с черни мустачки, комплекс за нисък ръст и агресивен нрав. Майка му Мариета бе висока, много слаба и изключително плаха жена. Семейството живееше в порутена къща в Пианела, градче в подножието на Абруцо, дял от Апенините. Емилио всеки ден пътуваше по източното крайбрежие, където изкарваше оскъдната си прехрана, като продаваше обувки, наблъскани в багажника и на задната седалка на малкия му фиат. Лоренцо беше трудно и сприхаво дете, склонно към гневни избухвания, следвани от дълги периоди на мусене, ако не получи своето — причина за постоянното напрежение между родителите му. Понякога се случваше двамата да се сдобряват и Мариета заминаваше заедно с Емилио. Тогава оставяха Лоренцо при неженения му чичо Густаво.
Петрони изпъшка насън и се притисна към стената, ала напразно. Чичо Густаво отметваше завивката и се вмъкваше в леглото при него.
Два дни по-късно се завръщаше у дома си и на другата сутрин крадешком влизаше в пералнята, за да изпере чаршафите си, ужасен, че баща му ще се появи от паянтовия нужник.
— Stronzetto inetto! Безполезен малък глупак! — изсумтяваше Емилио, сграбчваше го за косата и се пресягаше за големия каиш, който висеше на гвоздей зад вратата на пералнята. — Пак си подмокрил леглото, а?! А?! Отговаряй, безполезно лайно такова!