— Това е политическа стратегия, Ахмед, която има за цел да отнеме с коварство и последното останало на палестинците. И това е огромна грешка. Тя поражда невероятно негодувание и отчаяние и никога няма да успее. Когато няма какво повече да губи, човек лесно прибягва до насилие. Колкото и мъчително да е за онези, на които сме позволили да строят на палестинска земя, ще се наложи да ги стимулираме да се върнат обратно в Израел.
— Ами палестинците, които живеят в изгнание след хиляда деветстотин четирийсет и осма и другите войни? — не преставаше Ахмед.
— По този въпрос и двете страни ще трябва да направят компромис. Понякога се налага да приемем действителността. Няма особено голям смисъл да настоявате шестстотинте хиляди палестинци, прогонени през четирийсет и осма, да бъдат върнати в домове, които вече не съществуват или са обитавани от израелци от половин век насам — отбеляза Йоси. — И от двете страни има хора, според които завръщането на изгнаниците в една нова палестинска държава, в съчетание със съответното обезщетение, е разумен и работещ компромис.
Ахмед не бе толкова сигурен.
— Ами Йерусалим?
— Йерусалим. О, Йерусалим! — въздъхна професорът. — Някой беше казал, че това не е толкова град, колкото чувства. При нас има също толкова хора, които няма да отстъпят нито сантиметър земя, обаче ако успеем да се измъкнем от порочния кръг на взаимното избиване, и на двете страни ще се наложи да отстъпят по малко. Нито вие, нито ние можем да получим цял Йерусалим.
— Международен град, така ли?
— Не непременно, въпреки че до известна степен Йерусалим принадлежи на вярващите по целия свят и всеки договор непременно трябва да съхрани целостта на светините, както и да осигури свободен и безпрепятствен достъп на представителите на всички религии. Тук не става дума само за Стария град и смятам, че изходът е да помислим за Голям Йерусалим. Съгласни сме да разрушим тази отвратителна стена и да признаем Ал-Кудс в Източен Йерусалим за столица на Палестина, а вие да признаете нашата столица Йерушалаим в Западен.
— Ами Храмовият хълм и Западната стена? — попита Ахмед.
— Със Стария град няма да е лесно — съгласи се Йоси. — По принцип, ако ме изберат, палестинците ще получат юрисдикция над Храмовия хълм като част от Ал-Кудс. Ние ще получим юрисдикция над Западната стена като част от Йерушалаим. А какво ще направите вие с бойните групировки?
— Мисля, че групировките ще отстъпят, ако преговорите доведат до създаване на истинска палестинска държава — отговори имамът. — Няма да е лесно обаче, ако изобщо спечеля изборите, смятам, че ще успея да постигна споразумение въз основа на принципите, за които говорихме тук. Старият град в Израел ли ще остане, или в Палестина?
— За момента даже ние с теб не бихме могли да се откажем от него, но не ми се ще мирът да се препъне в последното препятствие. Нека оставим националните граници каквито са в момента и да се върнем на този въпрос, когато има достатъчно добра воля за това. Пак ми отнесоха стръвта! — Йоси разсеяно се вторачи в голата си кукичка. — Това си е жива кражба!
Джовани се усмихна. Отмъкната скарида. Дали тези двамата, зачуди се той, можеха да „отмъкнат“ мира от онези, които толкова отдавна го държаха в плен?
26.
Рим
— Джовани! Avanti, avanti. — Кардинал Салваторе Бруно, ръководител на Секретариата за нехристияни, се изправи иззад бюрото си, стисна Джовани за раменете и го целуна по двете бузи. И за капак разтърси ръката му в своите. — Benvenuto a Roma!
Салваторе беше едър мъж. Доста надхвърлил шейсетте, мургавото му лице бе набръчкано, старческите му кафяви очи бяха добри и мъдри. Когато навършеше осемдесет, вече нямаше да може да го избират в никой конклав и неговата мъдрост ужасно щеше да липсва на една Църква, която отчаяно се нуждаеше от хора, имунизирани против ламтеж за власт. Салваторе Бруно беше отишъл в Рим неохотно, убеден от духовници извън Ватикана, сред които епископ О’Хара, че Светата църква трябва да подаде ръка на другите религии. Религии, изповядвани със същата убеденост от също толкова свестни хора. Епископ О’Хара и Салваторе бяха провели и няколко разговора за бъдещата роля на блестящия млад Джовани. И двамата по-възрастни мъже предусещаха неговата съдба.
— Нямам думи да изразя колко се радвам, че си тук. S’accomodi, s’accomodi.
— Благодаря, Ваше Високопреосвещенство. Come stai? Надявам се, че сте добре.
— Не се оплаквам — отвърна кардиналът и старческите му очи проблеснаха, докато се потупваше по издутото шкембе. — Помисли ли как можеш да се справиш с този проблем за другите религии?