Дерек Лоунърган обърна листа, ала нямаше нищо друго.
— Кой ти го даде? — изломоти той.
Абдула безизразно сви рамене.
— Съжалявам, господине, той не каза нищо, само, че непременно трябвало да получите съобщението.
— Хммм — изсумтя свещеникът и си погледна часовника. До посоченото време оставаха петнайсет минути. Ако бе трезвен, може би по-внимателно щеше да обмисли такава тайнствена среща. Той обаче пресуши чашата си и излезе от Подземния бар.
Древният вход на Йерусалимския Стар град и начало на пътя за Дамаск, Дамаската порта, се намираше едва на няколко минути път пеш. Когато стигна, наоколо цареше злокобна тишина. Само неколцина души минаваха в двете посоки под масивните укрепления, които я бяха защитавали през вековете. Вече наближаваше единайсет и десет, когато от сенките на старата градска стена се приближи дребен турчин с избелял червен фес.
— Монсиньор Лоунърган? — попита той, като се озърташе наоколо с въгленовочерните си очи.
— Забавихте се — дрезгаво го укори Лоунърган, опитвайки се да определи по акцента му откъде е.
— Сам ли сте?
— Вижте, както и да се казвате…
— Попитах ви нещо, монсиньор Лоунърган — прекъсна го турчинът, без да обръща внимание на думите му. — Съветвам ви да ми отговорите, ако искате да видите какво ви нося. Иначе Ватиканът завинаги ще го изгуби и това ще бъде много неприятно за вашия кардинал Петрони.
Споменаването на Петрони накара Лоунърган да поизтрезнее.
— Да — утвърдително кимна с глава той.
— Тогава елате с мен.
Турчинът изчезна под каменните укрепления и навлезе в Стария град. Дерек Лоунърган се мъчеше да не изостава от избелелия червен фес по сокаци и безистени. Когато стигнаха до Християнския квартал, турчинът влезе в мръсна и тясна калдъръмена задънена уличка, отвори една тежка стара врата и го покани вътре.
Задъхан, несвикнал на по-тежки физически усилия от повдигане на дясната ръка, Дерек Лоунърган с усилие се изкачи по тясното каменно стълбище, мина през някаква кухничка и влезе във вътрешната стая.
— За какво беше всичко това? — изхъхри той, след като се просна на тежък дървен стол.
— Когато видите какво имам, монсиньор Лоунърган, струва ми се, ще се съгласите, че би било неразумно властите или някой друг да ни проследят. — Турчинът вдигна рогозката от пода и отмести три дъски от старото дюшеме, после измъкна от кухината продълговата кутия от маслиново дърво. Вътре имаше още едно, по-голямо ковчеже. Той извади избелял и мръсен жълт ленен свитък и го остави на тежката ожулена дървена маса в средата на стаичката.
Дерек Лоунърган запремигва. Спомените му се събуждаха. Някъде беше виждал тоя свитък — около няколко свитъка от Мъртво море, донесени в Рокфелеровия музей.
— Какво е това? — с предрезгавял от вълнение глас попита той и се понадигна от стола.
— Свитък от Мъртво море — безизразно отвърна турчинът, забелязвайки, че задъхването на жертвата му няма нищо общо с умора.
— Откъде го взехте? Дайте да го видя.
Турчинът не обърна внимание на въпроса и остави Лоунърган да развие безценния паметник, датиращ отпреди две хилядолетия, после му подаде стара сребърна лупа, която бе принадлежала на баща му.
Дерек Лоунърган дълго разглежда избелелия ръкопис. Сърцето му бясно се блъскаше в гърдите. Беше на елинистически гръцки, което можеше да означава едно-единствено нещо: съществуваше само един свитък от Мъртво море, написан на тогавашната лингва франка, и той два пъти провери своя превод на древния текст. Спокойно, каза си Лоунърган, спокойно. Дребният турчин в никакъв случай не биваше да загрее какво има в тоя свитък. Свещеникът пъхна ръце в джобовете си, за да скрие треперещите си пръсти. Числата на Магдалина, писанията на есеите за произхода на живота и предупреждението за гибелта на цивилизацията от ръцете на нова вяра. Истинска бомба!
Турчинът остана невъзмутим, но реакцията на монсиньор Лоунърган не му убягна. Виждаше изумлението в очите му.
— Откъде го взехте? — повтори той.
— От едно място, където морето е плитко и нищо не живее в него — тайнствено отговори турчинът. — Обаче в сравнение със съдържанието на този свитък, точното местонахождение на находката не е важно, монсиньор Лоунърган. За щастие на Католическата църква тя се продава.
— Колко? — припряно попита Лоунърган. Прекалено припряно.
Турчинът долови нетърпението в гласа му.
— Петдесет милиона долара — отвърна той.