— За съжаление те ще разполагат с пълен достъп до онези свитъци, които вече са собственост на евреите. Еврейският университет ще поиска достъп до свитъците, които са при вас, в Рокфелеровия музей. Това в никакъв случай не бива да се случва, макар привидно да оставите впечатлението, че сме готови да им окажем съдействие. Ако се наложи, определете им място за работа, обаче ги размотавайте колкото може повече.
— Ясно, Ваше Високопреосвещенство. Но вие разбирате, че професор Кауфман ни оказва силен натиск чрез Министерството на културните паметници. — Отсреща последва мълчание. Беше реагирал неразумно.
— Не ме интересува какъв натиск ви се оказва — ледено заяви Петрони. — Като член на Папската библейска комисия, вашата задача е да защитавате Словото Божие от грешки и да предпазвате Светата църква от критики. И между другото, не ми хареса статията на професор Кауфман за шифрите в свитъците от Мъртво море в броя на „Байбликъл Антикуитис Ривю“ от миналия месец. Излишно е да ви напомням, монсиньор, че съдържанието на вашето досие няма да ви облекчи живота, ако стане публично достояние. Веднъж ви спасих, може би следващия път няма да съм толкова снизходителен.
— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство, разбира се. — Подобно на мнозина други, монсиньор Лоунърган можеше да си спести сервилността. Връзката бе прекъснала. — Vaffanculo! Да ти го начукам! — извика той в безжизнената слушалка. После стана от бюрото и извървя многократно изминавания път до бюфета на отсрещната стена. Треперещите му пръсти трудно вкараха ключето в ключалката и не го слушаха, докато развинтваше капачката на шишето. Свещеникът се върна до френските прозорци, които гледаха към парка, пресуши чашата си и повторно я напълни.
Този ограден парк би се сторил на всеки друг като оазис насред древната арабска столица в Източен Йерусалим, окупирана от израелците по време на Шестдневната война през 1967-ма. Величествени борове, кипариси и палми хвърляха сянка и създаваха спокойна атмосфера. Живи плетове, червени пустинни цветя и пясъчникови стъпала плавно се спускаха към площадчета с каменни пейки, убежище от напрежението на живота. Недалеч от входовете на парка от отсрещната страна на стените на стария каменен манастир кипеше животът на Стария град с неговите шумотевица и миризми, както векове наред в Близкия изток. За монсиньор Дерек Лоунърган, пазителя на папските тайни в Йерусалим, това място приличаше на затвор.
— Ти, задник такъв, обаче си нямаш и представа, че за своите петдесет милиона ще получиш само един препис на свитъка Омега. Другият ще взема аз, наред с Тома и Исая — измърмори под нос той.
Беше сигурен, че лукавият дребен турски антиквар с избелелия червен фес може да бъде убеден да не споменава за второто ковчеже, когато отидат в Цюрих. Комисиона за осигурените петдесет милиона. Турците разбираха от тия неща, помисли си свещеникът, когато изпразни шишето с уиски и го хвърли в кашона на дъното на бюфета.
Тел Авив
— Доктор Алегра Басети?
Алегра се обърна и завари застаналия пред нея Давид Кауфман.
— Здравейте, аз съм Давид Кауфман. Добре дошли в Израел — широко се усмихна той.
— Здравейте и ви благодаря — стисна ръката му младата жена.
Ръкостискането му бе твърдо и уверено. Този висок, загорял от слънцето и със спортен вид израелец не отговаряше на предварителните й представи. Давид веднага й хареса и белегът на дясната му буза само го правеше още по-привлекателен. Изглеждаше на около четирийсет и пет години. Беше предполагала, че един доктор по археология и специалист по старогръцки и арамейски няма да е толкова атлетичен и млад. Ако знаеше, че наближава шейсет, тя още повече щеше да се изненада. За миг си спомни думите на професор Гамберини, че Кауфман е ерген.
— Разбрах, че говорите английски и иврит, освен италиански? Сериозно постижение. — Той пое багажа й.
— Благодаря, само че отдавна не съм упражнявала познанията си по иврит. Благодаря и че ме посрещнахте. Не мога да повярвам, че съм тук.
— Скоро ще го почувствате. Онслоу не е много далеч оттук.
— Вашият шофьор ли?
— Колата ми. Подари ми я един мой приятел, който беше британски военен аташе, преди да се завърне в Лондон. Негово Сиятелство Онслоу Харингтън-Смит — никога не се обръщаме към колата с цялото й име, викаме й просто Онслоу.
— Много щедро от негова страна.