Усещаше някаква необяснима слабост в себе си. Докато загряваше, установи, че може да изпълни обичайните движения, но като че ли мускулите й се бяха втвърдили. Шумната подготовка на съотборничките й лазеше по нервите, някакъв срам пристягаше гърдите й и й пречеше да се присъедини към виковете им. Успя да прогони от ума си мисълта за Илайза, но вместо нея се появи друга, как след година и половина кариерата й ще приключи завинаги, а по-малката й сестра ще бъде известна актриса цял живот, колко съмнителна инвестиция на време и усилия се оказваше спортът и колко безгрижно беше отхвърляла опитите на майка си да й обясни точно това. Едва ли е нужно да се изтъква, че подобни размишления изобщо не бяха подходящи за началото на мача.
— Бъди себе си, ти си страхотна — каза й треньорката Тредуел. — Кой е нашият капитан?
— Аз.
— По-силно!
— Аз съм капитанът.
— По-силно!
— Аз съм капитанът!
Ако сте спортували отборен спорт, сигурно сте наясно, че след тези думи Пати веднага се почувства по-силна, по-спокойна и способна да поведе останалите. Странен номер, но вършеше работа, само няколко думи бяха достатъчни да й вдъхнат увереност. Чувстваше се добре при излизането на игрището и ръкостискането с капитана на мечките, усещаше как я оглеждат оценяващо, знаеше, че са я проучили и я смятат за голяма заплаха, тъй като бележеше по много точки и беше разпределителят на катериците в отбрана; надяна славата си на успешен играч като броня. Но ако след началото на играта започнеш да губиш увереност, спасително кръвопреливане от резервната скамейка е невъзможно. Пати вкара една тройка, като относително лесно се измъкна от отбраната на противника, и в общи линии с това играта й приключи. Още от втората минута заседналата в гърлото й буца подсказваше, че я очаква грандиозен провал. Капитанката на мечките беше с пет сантиметра по-висока, с петнайсет килограма отгоре и притежаваше нечовешки отскок, но проблемът не беше във физиката или поне не беше главно във физиката. Проблемът беше поражението в сърцето й. Вместо нечестните предимства на мечката да разпалят амбицията в сърцето й и неуморно да преследва топката, както й беше заръчала треньорката, Пати се чувстваше сломена от несправедливостта: самосъжаляваше се. Мечките пробваха преса по цялото игрище и откриха, че няма кой да ги спре. Шоуна грабна топката и подаде на Пати, но тя се озова заклещена в ъгъла и се предаде. Подадоха й отново и тя я изтърва извън очертанията. Подадоха й за трети път и Пати я запрати право в ръцете на една от защитничките. Треньорката поиска прекъсване и й даде наставления да се изтегли още по-напред, но там мечките я чакаха. Един дълъг пас мина покрай нея и падна в трибуните. Борейки се с буцата в гърлото, опитвайки се да се ядоса, тя си спечели наказание. В отскока й нямаше тласък. Десетки пъти подаде грешно, така че топката се озоваваше в противника. Накрая треньорката я повика.
— Къде е моето момиче? Къде е моят капитан?
— Тази вечер го няма.
— Напротив, тук е! Вътре в теб. Само трябва да го намериш. Хайде!
— Добре.
— Пусни гласа си. Освободи го.
Пати поклати глава.
— Не искам.
Треньорката се наведе и се взря в лицето й. Пати едва се насили да срещне погледа й.
— Кой е нашият капитан?
— Аз.
— Изкрещи го!
— Не мога.
— Искаш да те извадя ли? Това ли искаш?
— Не!
— Тогава се връщай на терена. Имаме нужда от теб. После ще поговорим за това, което те притеснява. Става ли?
— Става.
Прелятата кръв обаче изтече веднага от раната, без да направи и една обиколка във вените й. Пати остана на игрището заради съотборничките си, но се върна към стария си навик да бъде алтруистична, да следва играта, вместо да я води, да подава, вместо да стреля, а след това към още по-стария си навик да се мотае в центъра и да цели коша отдалече, което понякога й се удаваше, но не и тази вечер. Колко е трудно да се скриеш на игрището! Противниковите нападатели я преодоляваха с лекота и всяко поражение увеличаваше вероятността за следващо. По-късно в живота й, когато я връхлетя тежката депресия, опозна по-отблизо това, което чувстваше тогава, но в онази февруарска вечер за нея беше ужасна новост да усеща как играта се вихри край нея абсолютно извън контрола й и да се досеща, че всичко случващо се, всяко приближаване и отдалечаване на топката, всяко тупване на нозете й о пода, всеки миг на напразен опит да спре някой устремен и решителен играч на мечките, всяко сърдечно шляпване по рамото от съотборничките й през почивката означаваха колко е зле тя самата и подсказваха празнотата на бъдещето й, безсмислието на борбата.