Покрай майка си Уолтър Бърглънд се беше научил да проявява внимание към болни жени и се възползва от продължителното обездвижване на Пати, за да се вмъкне отново в живота й. След първата операция се появи с висока метър и двайсет араукария и й я поднесе с думите, че сигурно предпочита живо растение вместо откъснати цветя, които няма да изкарат дълго. След това се отбиваше в стаята й почти всеки ден с изключение на почивните, когато отиваше в Хибинг да помага на родителите си, и бързо влезе под кожата на приятелките й с милото си държане. Непретенциозните й съотборнички се радваха, че ги слуша внимателно и не е като другите момчета, които гледат само външния вид, а Кейти Шмит, най-умната й приятелка, обяви, че Уолтър е гений и заслужава място във Върховния съд. В затворения им женски свят за първи път се появяваше мъж, с когото всички се чувстваха спокойни и можеха да се отпуснат, мъж, с когото да пият кафе в почивките между ученето, все едно е един от тях. А и всички виждаха, че той е луд по Пати, и всички, освен Кейти Шмит, бяха единодушни, че това е страхотно.
Кейти, както вече стана ясно, беше по-прозорлива от останалите.
— Не си падаш много по него, нали? — попита тя.
— Ми донякъде си падам — отвърна Пати. — Но не съвсем.
— Значи… още не сте…
— Не! Нищо не е имало. Може би не биваше да му казвам за изнасилването. Това май го уплаши. Стана един такъв… нежен и… внимателен, и… притеснен. Едва ли не чака писмено разрешение да ме докосне или пък аз да направя нещо. А пък с патериците това няма как да стане. Все едно ме следва едно симпатично и много добре дресирано куче.
— Това не е хубаво — отбеляза Кейти.
— Не е. Но и не мога да го прогоня, защото той е ужасно мил и наистина ми е страшно приятно да си говорим.
— Значи, малко си падаш по него.
— Аха. Даже може би не съвсем малко. Но…
— Но не си луда по него?
— Определено.
Уолтър проявяваше интерес към всичко. Изчиташе вестника и списание „Тайм“ от първа до последна страница и през април, когато Пати отново проходи, започна да я кани на лекции и на чуждестранни и документални филми, на които на нея и през ум не би й минало да отиде. Дали заради любовта му, или заради празнината, която инцидентът беше отворил в програмата й, сега за първи път някой надзърташе отвъд повърхността й на спортистка и виждаше светлината вътре в нея. Макар че се чувстваше на по-ниско ниво от него в почти всяка сфера на човешкото познание освен спорта, тя му беше благодарна, задето й помогна да открие, че има мнения по различни въпроси и те нерядко са различни от неговите. (Това беше приятен контраст спрямо Илайза, която, ако някой я попиташе кой е настоящият президент на Америка, щеше да се изсмее и да заяви, че няма представа, след което спокойно щеше да пусне следващата касета.) Уолтър пламенно отстояваше всевъзможни крайни и странни гледища — мразеше папата и Католическата църква, но одобряваше ислямистката революция в Иран, надяваше се тя да доведе до намаляване на потреблението на горива в САЩ; харесваше новата политика за ограничаване на раждаемостта в Китай и смяташе, че в САЩ също трябва да се въведат подобни мерки; според него аварията в Три Майл Айлънд не беше толкова важна, колкото ниската цена на бензина или пък необходимостта от високоскоростни влакове, които биха премахнали необходимостта от пътуване с коли, и т.н., и т.н., а Пати на инат започна да подкрепя това, което той не одобряваше. Най-много се забавляваше да му противоречи за подчинената роля на жените. Един следобед към края на семестъра, когато излязоха да пият кафе в студентския клуб, двамата проведоха запомнящ се разговор за един от преподавателите на Пати, чиито лекции за първобитното изкуство тя описа на Уолтър, за да му намекне за това, което според нея му липсваше.
— Пфу! — възкликна Уолтър. — Тоя ще е от ония дърти професори, дето говорят само за секс.
— Е, лекцията беше за фалическите символи — отвърна Пати. — Той не е виновен, че единствените скулптури отпреди петдесет хиляди години са свързани със секса. Освен това брадата му е бяла и това е достатъчно да ми стане жал за него. Помисли си само. Когато застане пред нас, сигурно отвътре му идва да мърмори срещу днешните „девойки“ и техните „кльощави крака“, и така нататък; знае, че това ни притеснява, знае, че има брада и е стар, а ние сме млади. Но не може да се сдържи да не говори така. И това е много тъжно. Да не можеш да се сдържиш да не се изложиш.