— Ричард заминава?
— Да, в Ню Йорк е най-интересната музикална сцена. Двамата с Херера искат да съберат нова група и да се пробват там. А договорът за наем изтича чак след три месеца.
— Аха. — Пати внимателно нагласи изражението си. — И ми предлагаш да се нанеса в неговата стая?
— Е, тя вече няма да е негова. Ще е твоя. Близо е до салона. Ще ти е много по-лесно, отколкото да пътуваш с метро чак от Едина.
— И ще живея с теб.
Той се изчерви и отклони поглед.
— Ще си имаш своя стая. Но ако имаш желание да вечеряме заедно или да излезем някъде, ще е страхотно. Можеш да ми имаш доверие, че ще уважавам личното ти пространство, но винаги ще съм на разположение, ако искаш компания.
Пати се взря напрегнато в лицето му, трудно й беше да го разбере. Изпитваше смесица от а) обида и б) съжаление, че Ричард си тръгва. Едва не предложи на Уолтър първо да я целуне, щом ще й предлага да живее с него, но беше толкова обидена, че изобщо не й беше до целувки. В този миг осветлението в салона угасна.
Доколкото пишещата тези редове си спомня, сюжетът на „Звяра от Атина“ разказва за мекушав атински счетоводител с очила с рогови рамки, който една сутрин на път за работа вижда снимката си на първа страница на някакъв вестник под заглавие Звяра от Атина все още е на свобода. Хората по улицата веднага започват да го сочат с пръст и едва не го залавят, но го спасяват банда терористи или престъпници, които погрешка го вземат за своя жесток главатар. Бандата има смели планове за голяма акция от типа да взриви Партинона, героят напразно се мъчи да им обясни, че е обикновен счетоводител, а не Звяра, само че бандитите толкова разчитат на помощта му, а гражданите са толкова твърдо решени да го убият, че в крайна сметка настъпва преломният миг, в който той сваля очилата и се превръща в смелия предводител, Звяра от Атина, и казва: „Добре, момчета, ето какъв е планът“.
Докато гледаше филма, Пати виждаше Уолтър на мястото на счетоводителя и си представяше как той сваля очилата си със същия жест. След прожекцията, докато вечеряха във „Весцио“, Уолтър разтълкува филма като метафора за комунизма в следвоенна Гърция и обясни как САЩ, нуждаейки се от съюзници за НАТО в Югоизточна Европа, в продължение на дълги години са финансирали политическите репресии там. Счетоводителят, заяви той, бил обикновеният човек, който накрая приемал своята отговорност да се включи в борбата срещу репресиите на десните сили.
Пати пиеше вино.
— Изобщо не съм съгласна — отсече тя. — Според мен става дума за това, че главният герой изобщо не е живеел истински, бил е отговорен и плах, не е знаел на какво е способен. Не е живеел истински живот, преди да го сбъркат със Звяра. И макар че само няколко дни след това загина, за него не беше проблем да умре, тъй като най-сетне е постигнал нещо и е осъзнал потенциала си.
Уолтър се смая.
— Но това е напълно безсмислено! — възрази той. — Той не постигна нищо!
— А защо тогава го направи?
— Защото се чувстваше солидарен с бандата, която спаси живота му. Осъзна, че има отговорност към тези хора. Те бяха губещата страна и се нуждаеха от него, и той им остана верен до края. Умря заради лоялността си.
— Боже — удиви се Пати, — ти наистина си страшно умен!
— Не съм. Понякога имам чувството, че съм най-големият глупак на света. Бих предпочел да мога да мамя. Да бъда изцяло съсредоточен върху себе си като Ричард и да се опитам да се занимавам с изкуство. А не мога не защото съм умен, просто характерът ми не е такъв.
— Но и счетоводителят смяташе, че характерът му не е такъв. Изненада самия себе си!
— Да, но филмът не е реалистичен. Човекът на снимката във вестника не просто приличаше на актьора, беше си самият той. Ако просто се беше предал в полицията, накрая всичко щеше да се изясни. Грешката му беше, че побягна. Затова казвам, че е метафора. Не е реалистична история.
На Пати й беше странно да пие в компанията на Уолтър, който беше пълен въздържател, но тя беше в зверско настроение и бързо обърна няколко чаши.
— Свали си очилата — заповяда тя.
— Не, няма да те виждам.
— Спокойно. Аз съм, Пати. Свали ги!
— Но аз обичам да те виждам! Обичам да те гледам!