— Ричард здраво е хлътнал по Маргарет Тачър — каза Уолтър. — Според него тя е върховното проявление на капитализма, който неизбежно ще доведе до неговото саморазрушение. Сигурно пише любовна песен за нея.
— Познаваш ме добре — отвърна Ричард. — Любовна песен за дамата с косата.
— С него сме на различно мнение за вероятността за марксистка революция — обясни на Пати Уолтър.
— Ммм — тя се изплю в кутията.
— Уолтър мисли, че либералната държава може сама да се реформира — каза Ричард. — Той смята, че американската буржоазия доброволно ще приеме все по-големи ограничения за личните си свободи.
— Имам страхотни идеи за песни, но Ричард не ги приема и за мен това е напълно необяснимо.
— Да, за енергийната ефективност. Или за обществения транспорт. За държавна здравноосигурителна система. За данък върху децата.
— Ще си първият рокаджия, разработил тези теми.
— „Две деца е добре, а четири — зле.“
— „Две деца е добре, а хич — още по-добре.“
— Вече виждам тълпите по стадионите.
— Просто първо трябва да станеш страшно известен — каза Уолтър. — Тогава хората ще се вслушат.
— Ще си го отбележа. — Ричард се обърна към Пати. — Как си?
— Ммм! — Тя изплю тютюна в чашата. — Сега разбирам защо говореше за повръщане.
— Гледай да не е върху дивана.
— Добре ли си? — попита загрижено Уолтър.
Всичко пред очите й трептеше и мърдаше.
— Не мога да повярвам, че ти харесва — заяви Пати на Ричард.
— И въпреки това ми харесва.
— Добре ли си? — повтори Уолтър.
— Нищо ми няма. Просто трябва да постоя така и да не мърдам.
Всъщност й се повдигаше. Обаче нищо не можеше да направи по въпроса и затова стоеше на дивана и ги слушаше да спорят за политика и музика. Уолтър въодушевено й показа първата плоча на „Травматикс“ и накара Ричард да я пусне на грамофона. Първата песен беше „Мразя слънцето“, която тя беше чула в клуба през есента и която сега й се стори звуковия еквивалент на натравяне с никотин. Макар и звукът да беше намален (Уолтър беше патологично внимателен със съседите, разбира се), от музиката съвсем й се замая главата. Докато слушаше мрачния баритон на Ричард и усещаше погледа му върху себе си, си даде сметка, че не е сгрешила, правилно беше разтълкувала погледите му при предишните им срещи.
Към единайсет Уолтър започна да се прозява.
— Извинявай — заяви той, — по-добре да те изпратя до общежитието.
— Мога и сама да се прибера. Имам патерици за самозащита.
— Не, ще вземем колата на Ричард.
— Не, лягай си. Ричард ще ме закара. Става ли?
Уолтър затвори очи и нещастно въздъхна, явно това беше прекалено дори и за него.
— Разбира се — обади се Ричард. — Ще те закарам.
— Първо трябва да види стаята ти — обади се Уолтър, без да отваря очи.
— Заповядай, иди — каза Ричард. — Състоянието й е красноречиво.
— Не, искам ти да ми я покажеш — изгледа го многозначително Пати.
Стените и таванът бяха боядисани в черно, пънкарският хаос, възпиран във всекидневната от влиянието на Уолтър, тук си отмъщаваше и се разразяваше с двойна сила. Разхвърляни плочи и обложки, няколко кутии за плюене, още една китара, претъпкани лавици с книги, хаос от чорапи и бельо, омотани тъмни завивки, в които Илайза е била изтривана от гигантската гума — беше й интересно и някак си не неприятно да си го представи.
— Хубав цвят! — обяви Пати. — Ведър!
Уолтър отново се прозя.
— Ще пребоядисам, разбира се.
— Стига Пати да не предпочита черно — обади се от прага Ричард.
— Не съм се сещала за черни стени — призна тя. — Интересно е.
— Действа успокояващо — каза Ричард.
— Ти заминаваш за Ню Йорк, така ли?
— Аха.
— Страхотно. Кога?
— След две седмици.
— О, тогава и аз ще бъда там. Родителите ми имат двайсет и пет годишнина от сватбата. Планирано е някакво ужасно празненство.
— От Ню Йорк ли си?
— Уестчестър.
— Аз също. Макар че сигурно съм от друга част на Уестчестър.
— Аз съм от предградията.
— А пък аз — от Йонкърс.
— Виждала съм Йонкърс няколко пъти от метрото.
— Точно това имах предвид.
— С кола ли ще пътуваш до Ню Йорк?
— Защо? Да не искаш превоз?
— Може би. Търсиш ли спътници?
Той поклати глава.
— Ще си помисля.
На горкия Уолтър очите му се затваряха, той в буквалния смисъл на думата не виждаше свалката, която се разиграваше пред него. От чувство за вина и объркване Пати не можеше да си поеме дъх, устреми се към вратата, спря на прага и му благодари за вечерта.