— Съжалявам, че съм толкова уморен — отвърна той. — Сигурна ли си, че не искаш да те закарам до общежитието?
— Аз ще я закарам — обади се Ричард. — Ти си лягай.
Уолтър изглеждаше адски нещастен, но може би това се дължеше на умората. Пати и Ричард излязоха навън в мекото време и вървяха мълчаливо до ръждясалата „Импала“. Ричард като че ли се пазеше да не я докосне, докато тя се настаняваше и му подаваше патериците.
— Бих се обзаложила, че имаш микробус — каза Пати, когато той седна до нея. — Нали групите се движат с микробуси?
— Херера има микробус. Това си е моя лична кола.
— Значи, с нея ще ме закараш до Ню Йорк.
— Виж… — той пъхна ключа, — стига игрички. Ясен ли съм? Не е честно спрямо Уолтър.
Тя впери поглед напред.
— Кое не е честно?
— Да го залъгваш. Да му вдъхваш надежда.
— Това ли правя според теб?
— Той е невероятен човек. Изключително сериозен. Трябва да внимаваш повече с него.
— Знам. Не е нужно да ми го казваш.
— Защо дойде тази вечер? На мен ми се стори…
— Какво? Какво ти се стори?
— Стори ми се, че прекъснах нещо. Но когато се опитах да ви оставя…
— О, боже, ти наистина си гадняр!
Ричард кимна, сякаш да й покаже, че не му пука какво смята тя за него или че му е писнало от идиотки, дърдорещи глупости.
— Когато се опитах да ви оставя — повтори той, — ти като че ли нарочно се правеше, че не разбираш. Добре, сама си решаваш. Но просто искам да съм сигурен, че си даваш сметка как мачкаш Уолтър.
— Не желая да обсъждам този въпрос с теб.
— Добре. Няма да говорим за това. Но с него излизате често, нали? Всеки ден. И то от седмици.
— Приятели сме. Движим заедно.
— Хубаво. Знаеш какво е положението в Хибинг, нали?
— Да. Майка му има нужда от помощ за мотела.
Ричард се усмихна зловещо.
— Само това ли знаеш?
— Ами, че баща му не е добре, а братята му не си мръдват пръста.
— Това ти е казал, така ли? Нищо повече?
— Баща му има емфизем, а майка му е диабетичка.
— А той работи по строежите двайсет и пет часа седмично и взема всичките си изпити в юридическия факултет с отличен. И всеки ден има време да излиза с теб. Колко хубаво, че разполага с толкова много свободно време! Но ти си готина мадама и го заслужаваш, нали? Освен това си със счупен крак. Плюс, че си готина: това ти дава правото да не му зададеш дори и един въпрос.
Пати имаше чувството, че я обвиняват несправедливо.
— Знаеш ли — рече тя с разтреперан глас, — той ми е казвал какъв гадняр си с жените.
Това обаче като че ли изобщо не интересуваше Ричард.
— Опитвам се да те разбера, още повече че бяхте такива дружки с онази наркоманка Илайза — рече той. — В началото ми беше трудно, но сега вече ми е ясно. Първия път като те видях, те взех за мило и добре възпитано момиче от предградията.
— Значи, сега и аз съм гаднярка, така ли? Това ли искаш да кажеш? Аз съм гаднярка и ти си гадняр.
— Не споря. И двамата сме кофти, щом така смяташ. Но те моля да не бъдеш гаднярка с Уолтър.
— Не съм!
— Казвам ти какво виждам.
— Значи, не гледаш хубаво. Харесвам Уолтър. Приятели сме.
— И въпреки това явно не знаеш, че баща му умира от цироза, по-големият му брат е в затвора за катастрофа, а другият плаща с парите си от армията за новия си корвет. И Уолтър спи средно по четири часа в денонощието, докато сте приятели и излизате заедно, така че ти да можеш да дойдеш да флиртуваш с мен.
Пати притихна.
— Вярно е, че не го знаех — рече тя след малко. — Не ги знаех тези неща. Но не бива да сте приятели, ако не ти харесва да флиртуват с теб.
— А, значи, аз съм виновен, така ли?
— Извинявай, но е така.
— Отказвам се — заяви Ричард. — Но ти си помисли хубаво.
— Да, ще си помисля — отвърна Пати. — И все пак ти си гадняр.
— Виж, ще те закарам до Ню Йорк, щом искаш. Двама гадняри на път. Може и да е забавно. Но ако това е, което искаш, спри да си играеш с Уолтър. Заради мен го направи.
— Добре. А сега, моля те, закарай ме до общежитието.
Дали заради никотина, или по друга причина, тя не мигна цяла нощ, случилото се, се разиграваше безспир в главата й. Пати се опитваше да изпълни заръката на Ричард и да премисли нещата. Но това беше някакъв странен мисловен театър кабуки, тъй като, докато обикаляше около въпроса що за човек е и какъв ще бъде в крайна сметка животът й, в средата оставаше един непоклатим и непроменящ се факт: искаше да замине с Ричард и щеше да го направи. Тъжната истина бе, че разговорът в колата й беше донесъл едновременно необичайна възбуда и облекчение — възбуда, защото Ричард я възбуждаше, а облекчение, защото най-сетне, след като месеци наред се беше мъчила да бъде друга, по-различна от себе си, този път се беше държала като истинското си непресторено Аз. Точно заради това знаеше, че ще намери начин да тръгне с Ричард. Само трябваше да преодолее гузната си съвест по отношение на Уолтър и съжалението си, че не е човекът, който и двамата желаеха да бъде. Колко прав беше Уолтър да е предпазлив с нея! Колко прозорливо беше съзрял вътрешната й несигурност! Но като си мислеше колко прав и прозорлив е бил той, гузната й съвест и съжалението й, че ще го разочарова, нарастваха и така тя отново се връщаше в началото и започваше да се колебае.