Мина цяла седмица, без Уолтър да й се обади. Пати подозираше, че той се е отдръпнал по настояване на Ричард, който сигурно му беше изнесъл лекция как не бива да вярва на жените и че трябва да пази сърцето си по-внимателно. Едно такова поучение би било едновременно ценна услуга от страна на Ричард и ужасно потъпкване на илюзиите на Уолтър. Не спираше да си мисли как Уолтър беше мъкнал саксии с цветя по автобуси, за пламналите му като коледна звезда бузи. Мислеше си за вечерите, когато в общежитието го сгащваше досадницата Сюзън Сторс, която се решеше така, че пътят й минаваше почти над ухото, и как той търпеливо слушаше ядосаното й мърморене за диетата, несгодите на инфлацията, жегата в стаята й и всевъзможните й разочарования от университетската администрация и преподавателския състав, докато Пати, Кейти и останалите се кикотеха на „Въображаемият остров“; обездвижената заради счупения си крак Пати отказваше да стане и да спаси Уолтър от страх след това Сюзън да не започне да досажда на всички останали, а Уолтър, макар че се шегуваше с Пати за недостатъците на Сюзън и макар да съзнаваше колко много работа има и колко рано трябва да стане на сутринта, редовно се оставяше Сюзън да го хване за слушател, тъй като тя беше хлътнала по него и му беше жал за нея.
Тъй или иначе, всичко това идва да покаже, че Пати просто не можеше да скъса с Уолтър. Не си говориха, докато той не се обади от Хибинг да се извини за мълчанието си и да й съобщи, че баща му е в кома.
— О, Уолтър, толкова ми липсваше! — възкликна тя, макар че Ричард в никакъв случай не би одобрил една такава реакция.
— И ти ми липсваше!
Пати си напомни да попита как е баща му, макар че имаше смисъл да си прави труда само ако възнамеряваше да продължи с него. Уолтър спомена за отказал черен дроб, белодробна едема, лоши прогнози.
— Страшно съжалявам — рече тя. — Виж, за стаята…
— Няма нужда да вземаш решение сега.
— Не, редно е да ти отговоря. Ако възнамеряваш да я дадеш под наем…
— Предпочитам да я дам на теб!
— Е, да, може и да се навия, но другата седмица трябва да се прибера вкъщи и мислех да пътувам с Ричард. Той и без това тръгва тогава.
Внезапното му мълчание разпръсна съмненията й, че Уолтър може и да не схване важността на този въпрос.
— Нали си беше купила самолетен билет? — попита накрая той.
— Мога да го върна — излъга тя.
— Е, както решиш. Но нали знаеш, че на Ричард не можеш да разчиташ?
— Знам, знам. Прав си. Просто си мислех, че може да спестя малко пари, за да имам после за наема. — Това беше пълна лъжа. Билетът й беше подарък от родителите й. — Така или иначе, каквото и да реша после, със сигурност ще покрия наема за юни.
— Не е нужно, ако не мислиш да живееш в апартамента.
— Сигурно ще дойда, но просто в момента не мога да съм категорична.
— Добре.
— Наистина бих искала да живея с теб. Просто още не мога да ти кажа със сигурност. Така че, ако намериш друг желаещ, не се съобразявай с мен. Но ще ти дам парите за юни.
Отново настъпи мълчание и след това Уолтър потиснато заяви, че трябва да затвори.
Ободрена от провеждането на този труден разговор, Пати се обади на Ричард и го увери, че е приключила с въпроса с Уолтър, при което Ричард отвърна, че датата му на заминаване още не била сигурна и имало два концерта в Чикаго, на които мислел да отиде.
— Стига да съм в Ню Йорк преди другата събота, става — заяви Пати.
— Да, годишнината от сватбата. Къде е празненството?
— В „Мохонк Маунтин Хаус“, но е достатъчно да ме закараш до Уестчестър.
— Ще видя какво мога да направя.
Не е кой знае колко забавно да пътуваш с шофьор, който смята не само теб, а навярно и всички жени като цяло за трън в петата, ала Пати го разбра едва след като го изпита на гърба си. Проблемите започнаха с датата за заминаване, която трябваше да бъде изтеглена напред заради нея. След това обаче Херера се забави заради някаква авария с микробуса, а тъй като Ричард възнамеряваше да преспи в Чикаго при приятели на Херера, пък Пати не беше част от тази уговорка, можеше да се получи конфуз. Освен това хич я нямаше в пресмятането на разстояния и затова, когато Ричард дойде да я вземе с три часа закъснение и излязоха от Минеаполис чак в късния следобед, Пати не подозираше колко късно ще пристигнат в Чикаго и колко е важно да наваксат на магистралата. Не тя беше виновна, че тръгнаха късно. Затова съвсем спокойно поиска да спрат, за да отиде до тоалетната край О Клер и след около час, насред нищото, за вечеря. Това си беше нейното пътуване и Пати искаше да му се наслади! Но задната седалка беше пълна с оборудване, което Ричард не смееше да остави без надзор, а основните му потребности се изчерпваха с тютюна за дъвчене (беше сложил голяма кутия за плюене на пода) и макар да не мърмореше как патериците й забавят и усложняват всяко нейно действие, не я успокояваше и не й казваше да не бърза. Докато прекосяваха Уисконсин, въпреки рязкото му държане и едва потисканото раздразнение от съвсем естествените й човешки нужди, във всяка една минута тя усещаше страстта му едва ли не като осезаемо напрежение върху тялото си, а това не спомагаше особено за доброто настроение. Не че той не я привличаше. Само че Пати се нуждаеше от малко време, за да се настрои, и пишещата тези редове трябва да си признае, че младостта и неопитността й трудно могат да послужат за оправдание за начина, по който тя се мъчеше да спечели това време — като постоянно, инатливо насочваше разговора към Уолтър.