Първоначално на Ричард не му се говореше, но след като Пати го накара да си развърже езика, научи много за студентските години на Уолтър. За организираните от него симпозиуми за пренаселването и за реформи в избирателната колегия, на които се събрали шепа хора. За предаването за модерна музика по студентското радио, на което бил водещ в продължение на четири години. За подписката му за по-добре уплътнени прозорци в общежитието в „Макалистър“. За статиите, които пишел в университетския вестник, например за чиниите, които минавали през ръцете му, докато работел като мияч в стола: бил пресметнал колко семейства в Сейнт Пол могат да се нахранят от изхвърлената след една вечеря храна, напомнял на състудентите си, че други човешки същества трябва да почистват фъстъченото масло, което те размазват навсякъде, правел философски анализ на навика на състудентите си да сипват три пъти повече мляко от необходимото върху овесените си ядки и след това да оставят пълни с неизползваемо мляко купи в таблите си: защо смятали, че млякото е безплатна и неизчерпаема стока като водата и производството му не оказва влияние върху околната среда? В тона на Ричард се долавяше покровителственото отношение, което Пати беше доловила в разговора им отпреди две седмици, примесено със странна тъга и съжаление към Уолтър, все едно той усещаше болката, която Уолтър изпитва при сблъсъка със суровата действителност.
— А имаше ли си гадже? — попита Пати.
— Все ги избираше едни… Недосегаеми. Обвързани. Артистични мадами, дето движеха в други среди. Имаше една, след която се влачи целия втори курс. Заради нея премести предаването си от петък вечерта, което е най-слушаното време, във вторник следобед. Когато разбрах, вече беше късно да го спра. Пишеше й домашните, водеше я по концерти. А тя ужасно го работеше. Постоянно се появяваше в стаята ни по никое време.
— Странно. Защо?
— Изобщо не слуша, като му говоря. Голям инат е. Не му личи, но си пада по най-готините мацки. Хубави, добре сложени. В това отношение е амбициозен. И затова не беше много щастлив в колежа.
— А онова момиче, което често идвало в стаята ви… Ти харесваше ли я?
— Не харесвах това, което причиняваше на Уолтър.
— Май ти се случва често, а?
— Тя имаше ужасен вкус и беше свободна в петък вечер. Накрая остана само един начин да му покажа каква е работата. С каква мадама се е хванал.
— А, направил си му услуга. Ясно.
— Лесно е да съдиш другите.
— Не, сериозно, сега разбирам защо не ни уважаваш. Щом като в продължение на години си се сблъсквал само с момичета, които те карат да предадеш приятеля си. Кофти работа, чудесно те разбирам.
— Теб те уважавам.
— Ха-ха!
— Ти имаш глава на раменете. Не бих имал нищо против да се виждаме лятото, ако решиш да останеш в Ню Йорк.
— Това едва ли е много вероятно.
— Просто казвам, че би било хубаво.
Пати разполагаше с три часа, за да се порадва на тази илюзия — зяпаше светлините на колите, устремили се към големия град, и се чудеше какво ли ще е да е мадамата на Ричард, питаше се дали някоя жена, която той уважава, ще може да го промени, мислеше си как никога повече няма да се върне в Минесота, опитваше се да си представи в какъв апартамент ще живеят двамата, наслаждаваше се на мисълта, как ще покаже Ричард на надменната си сестра, представяше си смайването на роднините си, като видят колко готина е станала, представяше си как ще бъде изтривана от гигантската гума всяка нощ — преди да се озоват в действителността на южния бряг на езерото. Беше два след полунощ, а Ричард не можеше да намери блока на приятеля на Херера. Стигнаха до железопътни релси и тъмна, страшна река. Улиците бяха празни, с изключение на таксита копърки и навъсени чернокожи младежи, с които плашеха хората по вестниците.