Той мажеше гол, космите на гърдите му бяха полепнали от пот.
— Тук не е много подходящо да обикаляш сама.
— Може да дойдеш с мен.
— След час.
— Забрави. Ще изляза сама. Имаме ли ключ от тук?
— Наистина ли ще излезеш сама, с патерици?
— Да, освен ако не дойдеш с мен.
— Ще го направя, както вече казах, но след час.
— Но на мен не ми се чака цял час!
— В такъв случай ключът е на масата в кухнята.
— Защо се държиш толкова зле с мен?
Той затвори очи и като че ли преброи до десет. Личеше си колко не харесва жените и техните приказки.
— Защо не си вземеш студен душ и не изчакаш да довърша?
— Вчера за малко като че ли ме харесваше.
— Наистина те харесвам. Но просто искам да довърша.
— Добре, работи си.
В следобедния пек на улицата беше още по-горещо. Мъчейки се да преглътне сълзите си, Пати куцукаше устремено, сякаш знаеше къде отива. Стигна до реката, която сега не изглеждаше толкова заплашителна, както й се беше сторила през нощта, беше просто тинясала и мръсна, а не зла и всепоглъщаща. От другата страна се виждаха украсени за предстоящ или минал мексикански празник улици, а може би винаги си бяха украсени така. Намери мексиканска закусвалня с климатик, където я зяпаха, но не я закачаха и можеше да седи, да пие кола и да си страда. Тялото й жадуваше за Ричард, но иначе тя осъзнаваше, че е допуснала грешка, като е тръгнала с него: всичко, което беше очаквала от него и от Чикаго, беше просто една голяма измислица. В глъчта край нея изскачаха познати от часовете по испански в училище думи — lo siento, hace mucho calor, que quiere la senora10. Събра смелост и си поръча три тако и ги изяде, гледаше как отвън преминават безчет автобуси, сподиряни от опашка от трепкащ прахоляк. Струваше й се, че времето минава някак странно — с вече доста богатия си опит в убиването на цели следобеди, пишещата тези редове може да определи този ход на времето като депресивен: хем се точи едва-едва, хем хуква влудяващо бързо; една след друга се отронват пълни секунди и образуват празни часове; накрая, към края на работния ден, се появиха групички млади работници и започнаха да я заглеждат, подхвърляйки забележки по адрес на нейните muletas11, и Пати си тръгна.
Когато се върна в апартамента, слънцето беше жълта топка в края на прокараните по оста изток — запад улици. Сега си позволи да си признае, че се беше мотала навън, за да разтревожи Ричард, и в това отношение явно беше претърпяла пълен провал. Апартаментът беше празен. Стените в стаята й бяха доизмазани, подът беше грижливо пометен, леглото беше оправено с истински чаршафи и възглавници. На индианската черга имаше бележка от Ричард, написана с микроскопични главни букви, обясняваше й как да вземе градската железница до някакъв клуб и завършваше с: „Предупреждение: трябваше да взема домакините“.
Преди да реши дали да отиде на концерта, Пати полегна да подремне и се събуди часове по-късно от завръщането на приятелите на Херера. Докуцука във всекидневната и най-неприятният от тях я осведоми, че Ричард си е тръгнал с други хора и е помолил да й предадат да не го чака, щял да се прибере навреме, за да я закара до Ню Йорк.
— Колко е часът? — попита тя.
— Към един.
— След полунощ?
Приятелят на Херера се ухили.
— Не, има пълно слънчево затъмнение.
— А къде е Ричард?
— Тръгна си с две мадами, с които се запозна в клуба. Не каза къде отива.
Както вече беше отбелязано, Пати не беше много добра в пресмятането на разстояния. За да пристигне в Уестчестър навреме, за да отиде с родителите си в „Мохонк Маунтин Хаус“, с Ричард трябваше да потеглят от Чикаго в пет сутринта. Тя спа до късно и когато се събуди, навън беше мрачно и сиво, съвсем различен град, друг сезон. От Ричард нямаше и следа. Пати доизяде изсъхналите понички и отметна няколко страници от Хемингуей, докато стана единайсет, и тогава осъзна, че сметката няма как да излезе.
Облече си бяла риза и се обади на родителите си за тяхна сметка.
— Чикаго! — възкликна Джойс. — Не мога да повярвам! Близо ли си до летището? Можеш ли да хванеш самолет? Чакахме те да пристигнеш всеки момент. Баща ти иска да тръгнем по-рано заради натовареното движение.